— Сега се приготви за магическия преход — каза Емилито. — Дръж се за мен, понеже животът ти зависи от това. Ако трябва, дръж се за колана ми или се качи на гърба ми. Но каквото и да правиш, за нищо на света не се пускай.
Преди да съм успяла да попитам какво следва, той ме настани да седна на стола и ме завъртя с лице към стената. След това го извъртя на деветдесет градуса, така че отново гледах към центъра на стаята и това ужасяващо безкрайно пространство. Той ми помогна да стана, придържайки ме за кръста, и ме накара да пристъпя няколко крачки в безкрайността.
Открих, че не съм в състояние да ходя, краката ми сякаш тежаха тонове. Усетих как пазачът ме тласка и като че ли ме вдига нагоре. Внезапно една огромна сила сякаш ме всмука и аз вече не вървях, а се носех из пространството. Пазачът се носеше до мен. Спомних си предупреждението му и се вкопчих в колана му. Това стана само в миг, понеже точно тогава нов приток на енергия ме понесе с най-голяма скорост. Изпищях му да ме спре. Той бързо ме прехвърли на гърба си и аз се вкопчих в него на живот и смърт. Стиснах очи, но нямаше никаква разлика — все така виждах пред себе си същото празно пространство, независимо дали очите ми са отворени или затворени. Носехме се из нещо, което не беше въздух; а и не беше над земята. Най-големият ми страх беше, че от този монументален взрив от енергия може да се изпусна и да не мога повече да се задържа на гърба на пазача. С всички сили се мъчех да се закрепя, да не се пускам и да не отслабя концентрацията си.
Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Разтърси ме пореден приток на енергия и се озовах застанала до синия стол, цялата вир-вода. Тялото ми неудържимо трепереше. Дишах задъхано и въздухът не ми стигаше. Косата ми бе паднала върху лицето, влажна и разрошена. Пазачът ме бутна да седна на стола и ме завъртя с лице към стената.
— Да не си посмяла да се напикаеш, докато седиш на този стол — с остър тон ме предупреди той.
Но аз бях отвъд всякакви телесни функции. Бях опразнена от всичко, включително от страха. Всичко се бе изцедило от мен, докато се носех в онова безкрайно пространство.
— Ти вече си в състояние да възприемаш като мен — каза Емилито с кимване. — Но все още нямаш никакъв контрол над този нов свят, който възприемаш. Този контрол се постига с дисциплина и натрупване на сила през целия живот.
— Никога няма да мога да си обясня това — казах аз и самоволно се завъртях към центъра на стаята, за да надзърна още веднъж в тази кехлибарена безкрайност. Сега вещите, които виждах в стаята, бяха дребни като фигурки на шахматна дъска. Трябваше съзнателно да ги търся, за да ги забележа. От друга страна, студът и страховитостта на това пространство изпълваха душата ми с абсолютен ужас. Спомних си какво ми беше казала Клара за магьосниците, които са го виждали — как те се взирали в тази безкрайност и как тя също ги гледала със студено и непреклонно безразличие. Клара така и не беше ми казала дали самата тя се е вглеждала в нея, но сега знаех, че го е правила. Но какъв смисъл би имало да ми го каже тогава? Само щях да се засмея или да я взема за чудачка. Сега беше мой ред да се вглеждам в това, без никаква надежда да проумея какво всъщност гледам. Емилито беше прав, щеше да ми е нужен цял един живот на дисциплина и натрупване на сила, за да разбера, че се вглеждам в безпределното.
— Сега да погледнем другата страна на безкрайността — каза Емилито и внимателно завъртя стола ми с лице към стената. След това церемониално вдигна черната завеса, а аз гледах с празен поглед и се опитвах да овладея тракането на зъбите си.
Зад завесата имаше продълговата, тясна синя маса; нямаше крака и, изглежда, беше закрепена за стената, макар че не можех да забележа никакви панти или конзоли, които да я поддържат.
— Облегни се с ръце на масата, сложи юмруците си един върху друг и отпусни върху тях брадичката си, както ти бе показвала Клара — нареди ми той. — Натискай с юмрук брадичката. Главата си дръж спокойно, без никакво напрежение. Точно сега ни трябва спокойствие.
Направих, каквото ми каза. И мигновено в черната стена се отвори малко прозорче на около петнадесет сантиметра от носа ми. Пазачът седеше от дясната ми страна, като явно също гледаше през друго прозорче в стената.
— Вгледай се вътре — каза той. — Какво виждаш? Виждах вътрешността на къщата. Виждах главния вход и трапезарията в лявата страна на къщата, които бегло бях зърнала, като минавахме с Емилито първия път, когато влизах през главния вход. Стаята беше добре осветена и пълна с хора. Те се смееха и разговаряха на испански. Някои си сипваха храна от помощна маса, отрупана с най-различни изкушителни блюда, красиво подредени в сребърни подноси. Видях нагуала, а след това Клара. Тя имаше лъчезарен и щастлив вид. Свиреше на китара и пееше в дует с друга жена, която спокойно можеше да е нейна сестра. Беше също така снажна като Клара, но мургава. Нямаше жестоко зелените очи на Клара. Нейните също бяха жестоки, но тъмни и зловещи. После съзрях Нелида — танцуваше си сама под омайно красивата мелодия. Беше някак по-различна от начина, по който я бях запомнила, макар че не можех да определя в какво се състоеше разликата.