Известно време ги наблюдавах така омаяна, сякаш бях умряла и отишла на небето; сцената беше толкова ефирна, изпълнена с радост, толкова недосегаема за всекидневните грижи. Обаче внезапно бях изхвърлена от насладата ми, когато видях една втора Нелида да влиза в трапезарията от страничната врата. Не можех да повярвам на очите си — те бяха две! Обърнах се към пазача и му отправих мълчалив въпрос.
— Тази, която танцува, е Флоринда — каза той. — Тя и Нелида са абсолютно еднакви, само дето Нелида изглежда малко по-нежна. — Той ме изгледа и ми намигна. — Но е много по-безпощадна.
Преброих хората в стаята. Освен нагуала те бяха четиринадесет души, девет жени и петима мъже. Двете Нелида, Клара и мургавата й сестра и пет други жени, които не познавах. Три от тях определено бяха много възрастни, но подобно на Клара, Нелида, нагуала и Емилито, възрастта им не можеше да се определи. Другите две жени бяха само няколко години по-големи от мен, може би към средата на двадесетте.
Четирима от мъжете бяха по-възрастни и изглеждаха жестоки като нагуала, но петият беше млад. Той беше мургав, невисок на ръст и много силен на вид. Косата му беше черна и къдрава. Жестикулираше много оживено, като говореше, а лицето му беше енергично и много изразително. Имаше нещо у него, което го отделяше от останалите. Сърцето ми подскочи и мигновено се почувствах притеглена от него.
— Той е новият нагуал — каза пазачът.
Докато се вглеждахме в стаята, той ми обясни, че всеки нагуал внася в магията си своя специфичен темперамент и опит. Нагуалът Джон Майкъл Абелар, бидейки индианец яки, бе внесъл в своята група трагичното светоусещане на яки, което оставя характерен отпечатък върху действията на всички в групата. Тяхната магия, каза той, е пропита с мрачното настроение на тези индианци. И всички те, включително и аз, са обвързани с правилото да опознаят индианците яки, да следват техния начин на живот, изпълнен с превратности.
— Тази насока ще преобладава и при теб, докато новият нагуал не поеме нещата — каза ми той на ухото. — Тогава ще трябва да се пропиеш с неговия темперамент и опит. Това е правилото. Ще трябва също да се запишеш да следваш. Той е потънал в академични занимания.
— Кога ще стане това? — попитах аз шепнешком.
— Когато всички членове на моята група заедно се изправят пред тази безкрайност в стаята зад нас и й позволят да ни разтвори — тихо отвърна той.
Започна да ме обгръща мъгла от преумора и отчаяние. Прекалено голямо беше напрежението да се мъча да разбера невъобразимото.
— Тази стая, на която аз съм пазач, е акумулираното намерение и сума от темпераментите на всички нагуали, предшествали Джон Майкъл Абелар — каза той на ухото ми. — И няма на земята начин, по който бих могъл да обясня каква е тази стая. За мен, точно както и за теб, тя е абсолютно непонятна.
Отместих поглед от трапезарията и цялото оживление на хората в нея и погледнах Емилито. Искаше ми се да се заплача, защото най-сетне бях проумяла, че Емилито е също толкова самотен като Манфред; едно същество, способно на невъобразимо осъзнаване и все пак натоварено с бремето на самотата, която носи това осъзнаване. Но желанието ми да заплача беше краткотрайно, защото разбрах, че тъгата е твърде елементарно чувство и наместо нея би трябвало да изпитвам страхопочитание.
— Новият нагуал ще поеме грижата за теб — каза Емилито, като насочи отново вниманието ми към трапезарията. — Той е последният ти учител, този, които ще те отведе до свободата. Той има много имена, по едно за всяка различна страна на магията, с която се занимава. За магията на безкрайността неговото име е Дилас Грау. Някой ден ще се срещнеш с него и с останалите. Ти не можа да го направиш в оня ден, когато беше с Нелида в левия коридор, нито ще можеш да го сториш сега, тук с мен. Но скоро ще направиш прехода. Всички те очакват.