От другата страна на антрето имаше три еднакви помещения, облицовани с красиви плочки. Във всяка имаше старинна вана на крачета и продълговата ракла, върху която беше сложена голяма кана с вода и леген в един и същ стил. В тези помещения нямаше нито едно огледало или каквито и да било предмети от лъскав метал, в които бих могла да видя отражението си. Всъщност изобщо нямаше никаква водопроводна инсталация.
Налях вода в легена, наплисках си лицето и после прокарах намокрените си пръсти през оплетената си коса. Вместо да използвам една от меките хавлиени кърпи, опасявайки се да не ги изцапам, аз си избърсах ръцете с книжни салфетки от една кутия на раклата. Вдишах няколко пъти дълбоко и разтрих скования си врат, преди да се изправя отново лице в лице с Клара.
Заварих я във всекидневната да подрежда цветя в една синьо-бяла китайска ваза. Списанията, които бяха оставени отворени, сега бяха спретнато подредени и до тях имаше поднос с храна. Като ме видя, тя се усмихна.
— Изглеждаш свежа като маргаритка — каза тя. — Вземи си сандвич. Скоро ще се здрачи. Нямаме време за губене.
3.
След като изядох половин сандвич с шунка, аз припряно си сложих жакета и обувките, които ми бе дала Клара, и излязохме от къщата. И двете си носехме фенерче на батерии. Обувките ми убиваха и лявата ми протри петата. Сигурна бях, че ще ми излезе пришка. Но жакетът ми дойде добре, защото вечерта доста захладня. Вдигнах яката нагоре и си загърнах шията.
— Ще се разходим около земите — каза Клара. — Искам да видиш къщата отдалеч и по здрач. Ще ти посочвам неща, които трябва да запомниш, така че съсредоточи вниманието си.
Вървяхме по тясна пътека. В далечината на фона на пурпурното небе се виждаше назъбеният силует на източната планинска верига. Като отбелязах колко застрашителна изглеждаше, Клара отговори, че ако тази планина изглежда толкова заплашителна, то е защото етерната й същност е древна. Каза ми, че всичко от сферата на видимото и невидимото има етерна същност и човек трябва да бъде възприемчив към нея, за да знае как да се действа.
Това, което говореше тя, ми напомни за моята тактика да гледам към източния хоризонт, за да получа прозрение и напътствие. Преди да съм я попитала за това, тя продължи да говори за планината, дърветата и за етерната същност на скалите. Имах чувство, че Клара бе се пропила до такава степен с китайската култура, че говореше със загадки, така както се описваха просветлените хора в източната литература. И тогава осъзнах, че на някакво дълбоко ниво аз целия ден й бях отстъпвала. Това чувство беше много странно, защото тя беше последният човек, към когото можех да се отнасям снизходително. Свикнала бях да се държа отстъпчиво със слаби или нахални хора в службата или в училище, но Клара не беше нито слаба, нито надменна.
— Това е мястото — каза Клара, посочвайки естествена площадка на едно възвишение. — Оттам ще можеш да видиш къщата.
Оставихме пътеката и тръгнахме към равното място, което бе посочила. Оттам се разкриваше гледка към долината, от която ти спираше дъхът. Видях голяма група високи зелени дървета, заобиколени от по-тъмни кафяви зони, но не и самата къща, защото тя бе напълно скрита сред дърветата и храстите.
— Къщата е съвършено ориентирана спрямо четирите основни посоки — каза Клара, посочвайки зелената маса. — Твоята спалня е откъм северната страна, а забранената част на къщата е откъм южната. Главният вход е откъм изток; задният вход и дворът са на запад.
Клара посочи с ръка къде са всички тези части, но и животът да ми зависеше от това, аз не можех да ги видя; единственото, което различавах, бе тъмнозелената зона.
— Човек трябва да има рентгенов поглед, за да види къщата — промърморих аз. — Напълно е скрита сред дърветата.
— При това много важни дървета — каза дружелюбно Клара, без да обръща внимание на неприятното ми настроение. — Всяко едно от тези дървета е индивидуално същество с определена цел в живота.
— Не се ли подразбира от само себе си, че всяко живо същество на тази земя има определена цел? — попитах аз раздразнено.
Нещо в ентусиазма, с който Клара ми показваше своя имот, ме бе подразнило. А и фактът, че не виждах това, което ми бе посочила, още повече ме ядосваше. Силен порив на вятъра изду жакета ми като балон на кръста и после ми хрумна мисълта, че може би моето раздразнение се бе породило от чиста завист.