— Не исках да прозвучи банално — извини се Клара. — Исках да ти кажа, че всяко нещо и всеки в моя дом е по специална причина. А това включва дърветата, мен самата и, естествено, теб също.
Исках да сменя темата, но по липса на нещо по-добро попитах:
— Ти ли си купила тази къща, Клара?
— Не. Наследихме я. Тя е на семейството от поколения насам, макар че поради всички сътресения в Мексико къщата е била разрушавана и изграждана наново много пъти.
Дадох си сметка, че се чувствам по-естествено, когато задавам прости, директни въпроси и Клара ми дава директни отговори. Обясненията й за етерните същности бяха толкова абстрактни, че имах нужда да си отдъхна, като поговорим за обикновени неща. Но за мое огорчение Клара скоро прекъсна повърхностния ни разговор и се отдаде отново на мистериозните си внушения.
— Къщата е отпечатък от всички действия на хората, които живеят тук — каза тя почти благоговейно. — Най-доброто й качество е, че е така закътана. Тя е пред очите на всички, но никой не я вижда. Запомни това. Много е важно!
Как няма да го запомня, помислих си аз. Повече от двадесет минути бях напрягала очи в полумрака да съзра къщата. Щеше ми се да имах далекоглед, за да задоволя любопитството си. Но преди да съм коментирала нещо, Клара тръгна надолу по хълма. Имах желание да поостана още малко сама, да подишам свежия вечерен въздух. Но се опасявах, че няма да намеря пътя обратно в тъмното. Отбелязах си наум да се върна на това място през деня и сама да установя дали изобщо беше възможно да се види къщата, както твърдеше Клара.
На връщане се озовахме за нула време до задния вход на имението. Вече беше непрогледен мрак, виждах само осветения от фенерчетата ни кръг. Тя насочи своето към една дървена пейка и ми каза да седна там, за да си сваля обувките и жакета, и да ги оставя на закачалката до вратата.
Умирах от глад. Не помня през целия си живот да съм била толкова гладна, но ми се струваше нахално да попитам Клара направо дали ще вечеряме или не. Може би тя очакваше, че обилният ни обяд в Гуаймас ще ни държи за целия ден. И все пак, съдейки по обема на Клара, тя едва ли беше човек, който се скъпи на храната.
— Хайде да отидем в кухнята и да видим какво ще намерим за хапване — предложи тя. — Но първо да ти покажа къде е динамото и как се включва.
Тя ме поведе с фенерчето по една пътека, която минаваше покрай стената и стигаше до тухлен навес с покрив от ръждясала ламарина. Под навеса имаше дизелов генератор. Знаех как се включва, защото бях живяла в една къща в провинцията, която имаше такъв генератор за в случай, че спре токът. Когато дръпнах ръчката, забелязах през прозорчето на навеса, че само в едната част на голямата къща и в салона имаше ток; те светнаха, докато навсякъде другаде остана тъмно.
— Защо не сте прокарали ток в цялата къща? — попитах аз Клара. — Какъв смисъл има да се остави по-голямата част от къщата на тъмно. — И по внезапен импулс добавих: — Ако искаш, аз мога да прокарам жиците.
Тя ме погледна изненадана.
— Наистина ли? Сигурна ли си, че няма да подпалиш цялата къща?
— Разбира се. Вкъщи смятаха, че много се оправям с жици. Известно време съм работила като чирак на един електротехник, докато той не започна да ме сваля.
— И ти какво направи? — попита Клара.
— Казах му къде може да си завре жиците и напуснах.
Клара се разсмя гърлено. Не разбрах кое й се стори смешно — че съм работила с електричар, или че той ме е свалял.
— Благодаря за предложението — каза Клара, след като си възвърна гласа. — Обаче къщата е електрифицирана точно така, както сме искали. Ние използваме ток само там, където ни трябва.
Предположих, че е нужен най-вече в кухнята и че в тази част на къщата би трябвало да има светлина. Автоматично се насочих към осветената част. Клара ме подръпна за ръкава да ме спре.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Към кухнята.
— В погрешна посока си тръгнала — каза тя. — Тук е селски район на Мексико — нито кухнята, нито тоалетните са в самата къща. Ти какво си мислиш, че имаме? Електрически хладилници и газови печки ли?
Тя ме поведе покрай къщата, след това край гимнастическия салон до една друга малка постройка, която не бях забелязала досега. Беше почти изцяло скрита от буйно разцъфтели дървета с много силен аромат. Кухнята всъщност представляваше едно огромно помещение с под, облицован в теракота, прясно белосани стени и редица насочващи се лампи по тях. Някой си беше дал Доста труд да монтира съвременна осветителна инсталация. Но самите ключове бяха стари, всъщност направо изглеждаха антики. В едната страна на помещението имаше гигантска желязна печка, която гори с дърва. За моя изненада тя май беше запалена. Отдолу беше с крака, имаше и кюнец, който излизаше през отверстие на тавана. В другия край на помещението имаше две продълговати маси, тип туристически, с пейки от двете им страни. До тях имаше и готварска маса със седем-осемсантиметров месарски плот. Повърхността на дървото изглеждаше употребявана, сякаш доста месо се е кълцало по нея.