От стратегически закачени по стените куки висяха кошници, металически тенджери, тигани и различни кухненски прибори. Цялото място имаше вид на селска, но удобна, добре обзаведена кухня, каквито се рекламират в някои списания.
Върху кухненската печка имаше три глинени гърнета с похлупаци. Клара ми каза да седна на масата. Тя отиде до печката и застанала с гръб към мен, се зае да бърка и пресипна с лъжица. След няколко минути тя ми поднесе ястие със задушено месо, ориз и боб.
— Кога успя да приготвиш всичкото това ядене? — попитах аз с неприкрито любопитство, защото тя не бе имала нужното време, за да го сготви.
— Ами просто го приготвих набързо и го оставих на печката, преди да излезем — каза небрежно тя.
За толкова наивна ли ме смяташе, помислих си аз. Такова ястие се готви за часове. Тя се усмихна смутено на невярващия ми поглед.
— Имаме един пазач, който понякога ни готви.
— Тук ли е сега този пазач?
— Не, не. Трябва да е бил тук сутринта, но вече си е отишъл. Яж си храната и не се затормозявай с такива незначителни подробности.
Клара и къщата й бяха пълни с изненади, мина ми през ума, но бях прекалено уморена и гладна, за да разпитвам или размишлявам над каквото и да било, което не е от непосредствено значение. Ядях лакомо; огромната скарида, която бях омела на обяд, си беше заминала, напълно забравена. За такъв придирчив към яденето човек, аз сега имах направо вълчи апетит. Като дете винаги бях прекалено напрегната, за да се отпусна и наслаждавам на яденето. Вечно си представях всичките онези съдове, които трябваше да мия след това. Всеки път когато някой от братята ми използваше допълнителна чиния или прибор без особена нужда, направо ме свиваше под лъжичката. Сигурна бях, че те нарочно използват колкото може повече съдове, само за да имам повече за миене. На всичко отгоре баща ми използваше времето за ядене, за да се кара с майка ми. Знаеше, че възпитанието не й позволява да стане от масата, докато не се нахранят всички. Затова си изливаше върху нея всякакви оплаквания и недоволства.
Клара каза, че няма да се налага аз да мия чиниите, макар че й предложих помощта си. Отидохме във всекидневната, една от стаите, за които тя явно смяташе, че не е нужно електричество, защото беше абсолютно тъмна. Клара запали газена лампа. Никога през живота си не бях виждала светлина от такава лампа. Тя беше ярка и тайнствена, но в същото време мека и топла. Навсякъде затрептяха сенки. Почувствах се като в свят от сънищата, далеч от реалността, осветявана от електрическите лампи. Клара, къщата, стаята — всичко сякаш принадлежеше на друго време, на различен свят.
— Бях ти обещала да те запозная с нашето куче — започна Клара, докато сядаше на дивана. — Кучето си е направо член на домакинството. Трябва много да внимаваш какво чувстваш или говориш за него.
Седнах до нея.
— Да не би да е някакво чувствително, невротично куче? — попитах аз, изпитвайки ужас от срещата.
— Чувствително, да. Но невротично не е. Сериозно си мисля, че това куче е високоразвито същество, но понеже е куче, на горката душа й е много трудно, ако не и невъзможно да надмогне представата за себе си.
Разсмях се на глас от абсурдното й мнение, че едно куче може да има представа за себе си. Посочих на Клара колко е абсурдно това, което каза.
— Права си — съгласи се тя. — Не трябваше да използвам това „себе си“. По-точно ще е да кажа, че прекалено се отдава на чувството си за собствена значимост.
Разбирах, че ме занася. Усмихнах се по-предпазливо.
— Може и да се смееш, но аз говоря съвсем сериозно — каза Клара с понижен тон. — Ще те оставя сама да се увериш. — Тя се наведе по-близо до мен и понижи още глас до шепот: — Зад гърба му ние го наричаме cano, което на испански означава „жабок“, защото наистина прилича на огромна жаба. Но да не си посмяла да го наричаш така в лицето; ще ти се хвърли и ще те разкъса на парцали. Обаче ако не ми вярваш или ако си толкова дръзка или глупава да пробваш и кучето се разбеснее, остава ти да направиш само едно нещо.
— Какво е то? — попитах аз, като отново й се хванах, макар че този път с истински страх.
— Трябва много бързо да кажеш, че аз съм тази, която прилича на бяла жаба. Той много обича да чува това.