Нямах намерение да се хващам на номерата й. Помислих си, че съм достатъчно интелигентна, за да вярвам на такива глупости.
— Ти сигурно си обучила кучето да реагира негативно на думата cano — възразих аз. — Имам опит с дресиране на кучета. И съм сигурна, че кучетата не са достатъчно интелигентни, за да разбират какво казват хората за тях. Още по-малко пък да се обиждат от това.
— Тогава нека направим следното — предложи Клара. — Първо ще те запозная с него, после ще потърсим в някоя книга по зоология картини на жаби и ще ги коментираме. После в някакъв момент ти ще ми кажеш много тихо: „Той определено прилича на жаба“, и ще видим какво ще стане.
Преди да приема или отхвърля предложението й, Клара излезе през една странична врата и ме остави сама. Започнах да си самовнушавам, че владея ситуацията и няма да позволя на тази жена да ме кара да вярвам в абсурди като този, че кучетата притежавали високоразвито съзнание.
Взех да се навивам наум да бъда по-самоуверена и точно в този момент Клара се върна с най-огромното куче, което изобщо съм виждала. Беше мъжко, масивно, лапите му бяха големи колкото чинийки за кафе. Козината му беше черна и лъскава; жълтите му очи гледаха с погледа на някой отегчен до смърт от живота. Ушите му бяха възкръгли, а муцуната — тъпа и набръчкана от двете страни. Клара беше права — то определено приличаше на гигантска жаба. Кучето дойде направо при мен и спря, после погледна Клара, сякаш чакаше да му каже нещо.
— Тайша, нека да ти представя моя приятел Манфред. Манфред, това е Тайша.
Понечих да протегна ръка и да му стисна лапата, но Клара ми даде знак с движение на главата да не го правя.
— Много ми е приятно да се запознаем, Манфред — казах аз, мъчейки се да не се разсмея или да прозвуча уплашено.
Кучето се приближи още и взе да ме души между краката. Стана ми противно и отскочих назад. Но в същия миг то се извърна и ме блъсна със задницата си право в сгъвката на коленете и аз загубих равновесие. В следващия миг се озовах на колене, а после на четири крака на пода, а звярът почна да ме ближе по бузите. И преди да успея да стана или поне да се извърна, кучето пръдна право в носа ми.
Скочих с писъци. Клара се разкикоти така неудържимо, че не можеше да проговори. Мога да се закълна, че и Манфред се смееше. Изглеждаше толкова развеселен, че се шмугна зад Клара и започна да драска по пода с огромните си предни лапи, като в това време ме поглеждаше подозрително.
Аз обаче бях толкова вбесена, че изкрещях:
— Дяволите да те вземат, вонящо куче-жабок!
В миг кучето скочи и ме блъсна с глава. Паднах по гръб на пода и то се хвърли върху мен. Челюстта му беше само на сантиметри от лицето ми. Видях ярост в жълтите му очи. Дъхът му така вонеше, че всеки би повърнал, а и аз не бях далеч от това. Колкото повече виках на Клара да махне това проклето куче от мен, толкова по-яростно ръмжеше то. Вече бях на път да припадна от страх, когато чух Клара да надвиква ръмженето на кучето и моите писъци:
— Кажи му каквото ти казах, кажи му го бързо.
Бях прекалено уплашена, за да проговоря. Клара отчаяно се мъчеше да махне кучето от мен, като го дърпаше за ушите, но това само още повече го разяряваше.
— Кажи му! Кажи му каквото ти казах! — извика пак Клара.
В ужаса си не можех да си спомня какво трябваше да му кажа. После, миг преди да загубя съзнание, чух собствения си глас да изпищява:
— Извинявай! Клара е тази, която прилича на жаба. Кучето мигновено престана да се зъби и се махна от гърдите ми. Клара ми помогна да стана и ме заведе до дивана. Кучето тръгна след нас, сякаш искаше да й помогне с каквото може. Клара ми даде да пийна малко топла вода, от която още повече ми се доповдига. Едва успях да стигна до тоалетната, преди съвсем да ми прилошее.
По-късно, когато вече се съвземах във всекидневната, Клара предложи да разгледаме книгата за жаби заедно с Манфред, за да се възползвам да потвърдя още веднъж, че именно Клара прилича на бяла жаба. Тя каза, че трябва да излича всякакво объркване от ума на Манфред.
— От това, че е куче, той е много дребнав — обясни тя. — Горката душа! Той не иска да бъде такъв, просто не може да се владее. Направо побеснява, когато усети, че някой му се присмива.
Казах й, че в моето състояние аз съм жалък обект на по-нататъшни експерименти над кучешката психология. Fío Клара настоя да си изиграем ролята докрай. Щом тя разлисти книгата, Манфред дойде да гледа картинките. Клара се занасяше и шегуваше колко странно изглеждали жабите, как някои от тях дори били направо грозни. Аз поддържах играта и произнасях думата „жаба“ и на испански „cano“, колкото можех по-често и по-високо в течение на нелепия ни разговор. Обаче Манфред изобщо не реагираше. Изглеждаше пак толкова отегчен, колкото първия път, като го видях.