Когато според уговорката ни в един момент казах на висок глас, че Клара определено прилича на бяла жаба, Манфред веднага започна да маха опашка и да показва признаци на истинско оживление. Повторих ключовата фраза няколко пъти и колкото повече я повтарях, толкова повече се оживяваше кучето. После в прилив на вдъхновение казах, че аз съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде същата като Клара. При тези думи кучето подскочи като ударено от ток. Клара каза:
— Е, малко се престараваш, Тайша.
Тогава си дадох сметка, че Манфред наистина е толкова превъзбуден, че не може да поеме повече. Той избяга от стаята.
Облегнах се замаяно на дивана. Дълбоко в себе си и въпреки всички доказателства аз все още не можех да повярвам, че едно куче е в състояние да реагира на някакво презрително прозвище по начин, както Манфред.
— Кажи ми, Клара, какъв е номерът? — попитах аз. — Как си го дресирала да реагира по такъв начин?
— Това, което видя, не беше номер — отговори тя. — Манфред е тайнствено, неведомо същество. Има само един човек на света, който може да го нарече право в лицето cano или canumo, жабче, без да пробуди яростта му. Ти скоро ще се запознаеш с този човек. Именно той е отговорен за тази мистериозност на Манфред. Така че само той може да ти я обясни.
Клара неочаквано стана.
— Дълъг ден имаше — каза тя и ми подаде газената лампа. — Мисля, че е време да си лягаш.
Тя ме заведе до стаята, която ми беше определила.
— Вътре ще намериш всичко, което може да ти потрябва — каза тя. — Под леглото има гърне в случай, че се страхуваш да излезеш до тоалетната. Надявам се да се чувстваш удобно.
Тя ме потупа по ръката и изчезна в тъмния коридор. Нямах представа къде е нейната спалня. Зачудих се дали не е в това крило на къщата, където не ми се позволяваше да стъпя. Тя ми беше пожелала лека нощ по такъв странен начин, че за миг застинах с ръка на дръжката, представяйки си какво ли не.
Влязох в стаята си. Газената лампа хвърляше сенки на всички страни. На пода се завъртя плетеница от сенки, хвърляни от вазата с цветя, която преди беше във всекидневната и явно Клара бе донесла и поставила на масата. Скринът с красива дърворезба представляваше силует от трепкащи светлосенки; колоните на леглото хвърляха по стената отражения, които се виеха като змии. В този момент си обясних защо е тук махагоновата етажерка с многобройните фигурки и причудливи вещи. Светлината на газената лампа напълно ги преобрази, създавайки един фантастичен свят. Хрумна ми, че порцелановите статуетки и фигурки определено не са предназначени за електрическа светлина.
Искаше ми се да проуча стаята, но направо бях труп от умора. Поставих газената лампа на малката масичка до леглото и се разсъблякох. На облегалката на един стол беше поставена бяла муселинена нощница. Облякох я. Ставаше ми или поне не се влачеше по земята.
Изкатерих се в мекото легло и се наместих, облегната на възглавниците. Не угасих веднага лампата; много ми беше интересно да наблюдавам сюрреалистичните сенки. Спомних си, че като дете си имах една игра на заспиване: броях колко фигури от сенки мога да различа по стените на стаята ми.
От полъха на ветреца през открехнатия прозорец сенките по стената затрептяха. В състоянието ми на преумора си представях, че виждам силуети на животни, дървета и летящи птици. После в един обем от сивкава светлина видях едва-едва очертана глава на куче. Беше с кръгли уши и тъпа, набръчкана муцуна. Стори ми се, че намигна. Знаех, че това е Манфред.
В съзнанието ми нахлуха странни чувства и въпроси. Как изобщо можех да подредя събитията от деня? Не можех да си обясня удовлетворително нито едно от тях. А най-удивителното беше, че знаех с пълна увереност как последната ми забележка — дето съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде като Клара — бе установила връзка на съпричастие между Манфред и мен. Знаех също със сигурност, че не можех да го смятам за обикновено куче и че вече не се страхувах от него. Макар и да не вярвах, той явно притежаваше някаква специална интелигентност, чрез която осъзнаваше какво казвахме с Клара.
Вятърът внезапно разтвори пердетата и разтопи сенките в нещо като блещукаща пухкава мъглица. Муцуната на кучето започна да се слива с останалите петна по стената. Представих си, че те са магии, които ще ми дадат силата да посрещна нощта.
Колко забележително, помислих си, че умът може да проецира изживяванията си върху една гола стена, сякаш е прожекционен апарат, разполагащ с безкрайно дълга кинолента.