Сенките затрептяха, докато намалявах фитила на лампата, и накрая се стопи и последният светлик. Останах в пълен мрак. Не се страхувах от тъмно. Това, че съм в чуждо легло, в непозната къща, не ме притесняваше. По-рано Клара ми бе казала, че това е моята стаята, и след като бях прекарала тук съвсем малко, аз вече се чувствах съвсем у дома си. Имах силното усещане, че съм закриляна.
Докато се взирах в чернотата пред себе си, забелязах, че въздухът в стаята сякаш се газира. Спомних си как Клара ми беше казала, че къщата е заредена с недоловима енергия, която протича както електрическият ток по жиците. Досега не бях го забелязала, защото непрекъснато правехме нещо. Но сега, в абсолютната тишина, сьвсем ясно долових меко жужене. После видях как из цялата стая се разскачаха със страхотна скорост микроскопични мехурчета. Сблъскваха се буйно помежду си, издавайки жужащ звук като от хиляди пчели. Стаята и цялата къща сякаш бяха заредени с неуловим електрически поток, който изпълваше цялото ми същество.
4.
— Добре ли спа? — попита ме Клара, когато влязох в кухнята.
Тя тъкмо сядаше на масата за закуска. Забелязах, че бяха сложени прибори и за мен, макар че предишната вечер тя не беше ми казала по кое време ще закусваме.
— Спах като мечка — отговорих искрено аз.
Тя ме покани да седна и ми сипа в чинията някакво месо на късчета с ароматни подправки. Споделих, че събуждането в непознато легло винаги ми е било много труден момент. Баща ми често си бе сменял службата и цялото семейство трябваше да се мести там, където си намираше работа. Изпитвах ужас от утринния шок да се събуждам в нова къща, неспособна да се ориентирам. Но този път страхът ми не беше се проявил. Чувството, което изпитах, като се събудих, беше, че тази стая и леглото винаги са си били мои.
Клара ме слушаше внимателно и кимаше.
— Това е, защото си в хармония с човека, на когото е стаята — каза тя.
— Чия е тази стая? — попитах заинтригувана аз.
— Ще научиш един ден — каза тя и ми сипа обилна порция ориз до месото в чинията. Подаде ми вилица. — Изяж всичко. Днес ще имаш нужда от цялата си сила.
Тя не ми позволи да говоря, докато не си изядох всичко от чинията.
— Какво ще правим днес? — попитах аз, докато тя отнасяше чиниите.
— Не ние — уточни тя. — Ти ще отидеш в една пещера, където ще започнеш своя преглед.
— Моя какво, Клара?
— Казах ти снощи, че всичко и всеки в тази къща има причина да е тук, включително и ти.
— Защо съм тук аз, Клара?
— Причината ти да бъдеш тук ще ти бъде обяснена постепенно — отговори тя. — А на най-простото ниво, ти си тук, защото ти харесва, независимо какво си мислиш. Втората и по-сложна причина е, че си тук, за да учиш и изпълняваш едно увлекателно упражнение, наречено „преглед“.
— Какво е това упражнение? В какво се състои?
— Ще ти разкажа за него, когато стигнем в пещерата.
— Защо не можеш да ми кажеш сега?
— Имай търпение, Тайша. Не мога да отговоря на всичките ти въпроси на този етап, защото ти нямаш достатъчно енергия да се справиш с отговорите. По-късно ти самата ще разбереш защо е толкова трудно да се обясняват някои неща.
— А сега си обуй туристическите обувки и да вървим — приключи тя разговора.
Излязохме от къщата и се заизкачвахме по ниските хълмове на изток, като следвахме същата пътека от предишната вечер. След кратко изкачване съзрях равното място на височината, на което бях решила да дойда пак. Без да изчакам наставления от Клара, аз се насочих към него, защото изгарях от нетърпение да разбера дали можех да видя къщата на дневна светлина.
Взрях се надолу към извитата като лък падина, сгушена между хълмовете и прикрита от зелените корони на дърветата. Но макар че беше ясно и слънчево, не можех да видя и следа от къщата. Едно беше очевидно: огромните дървета бяха повече, отколкото си спомнях от предишната вечер.
— Сигурно не можеш да различиш имението — обади се Клара. — То е онова червеникаво място сред онази група мескитови дървета.
Неволно подскочих, защото така бях погълната от заниманието да се взирам в долината, че не бях чула Клара да застава зад мен.
За да ми помогне, тя насочи вниманието ми към едно конкретно кътче сред зеленината долу. Помислих си да й кажа от учтивост, че го съзирам, поради навика ми винаги да се съгласявам с хората, но не исках да си започвам деня, като й угаждам. Замълчах си. Пък и в тази закътана долина имаше нещо толкова омайващо, че дъхът ми спря. Гледката така ме поглъщаше, че се замаях; облегнах се на една скала и се оставих да ме отнесе онова от долината, каквото и да беше то. И то наистина ме пренесе другаде. Усетих, че се намирам на някакъв пикник, където с пълна сила течеше купон. Чух смеха на хората…