Високите й скули и дългата до раменете черна коса й придаваха евроазиатски вид. Кожата й беше гладка и кремава, затова беше трудно да се прецени възрастта й; можеше да е на която и да било възраст между тридесет и петдесет години. Беше може би пет сантиметра по-висока от мен, тоест — към един и седемдесет и пет, но поради снажното си телосложение изглеждаше двойно по-висока. И заедно с това черният копринен панталон и източният жакет й стояха изключително добре.
Направиха ми впечатление очите й — зелени и искрящи. Тъкмо този дружелюбен блясък изпари раздразнението ми и се чух да й задавам празния въпрос:
— Някъде наблизо ли живеете?
— Не — отговори тя. — Пътувам към Съединените щати през граничния пункт в Сонойта. Спрях да се поразтъпча и се озовах на това безлюдно място. Така се изненадах да видя някого тук, толкова далеч от всичко, че не можах да се сдържа да не се натрапя. Нека да се представя. Казвам се Клара Грау.
Протегна ми ръка, аз я поех и без най-малко колебание й разказах, че когато съм се родила, са ме кръстили Тайша, но по-късно родителите ми решили, че това име не е достатъчно американско, и започнали да ме наричат Марта, на майка ми. Ненавиждах това име и предпочетох вместо него Мери.
— Колко интересно! — замислено каза тя. — Имаш три имена и то толкова различни. Аз ще те наричам Тайша, щом това е рожденото ти име.
Зарадвах се, че тя избра това име. Тъкмо него си бях избрала и аз самата. Макар и отначало да бях съгласна с родителите ми, че името ми звучи твърде чуждестранно, от друга страна, толкова ненавиждах името Марта, че накрая приех Тайша като тайното ми име.
С рязък тон, който мигновено смекчи зад блага усмивка, тя ме обсипа с редица твърдения, замаскирани като въпроси.
— Ти не си от Аризона — започна тя.
Отговарях й истината, нещо необичайно за мен, която бях толкова предпазлива с хората, особено с чужденци.
— Пристигнах в Аризона преди една година да работя тук.
— Не може да си на повече от двадесет.
— След няколко месеца ще стана на двадесет и една.
— Имащ лек акцент. Нямаш вид да си американка, но не мога да засека точно каква си по националност.
— Американка съм, но като дете съм живяла в Германия — отговорих аз. — Баща ми е американец, а майка ми унгарка. Напуснах дома си, когато постъпих в колеж, и оттогава не съм се връщала, защото не искам повече да имам нищо общо с моето семейство.
— Значи не се разбираш с тях?
— Не. Отвратително се чувствах. Едва дочаках да се махна от къщи.
Тя се усмихна и кимна, сякаш й беше познато чувството да искаш да избягаш.
— Омъжена ли си? — попита жената.
— Не. Нямам си никого на света — отвърнах аз с тази нотка на самосъжаление, която прозвучаваше винаги когато говорех за себе си.
Тя не направи никакъв коментар, а заговори спокойно и отмерено, сякаш искаше да ме предразположи и в същото време да ми предаде колкото може повече информация за себе си с всяко свое изречение.
Докато говореше, аз прибрах моливите в кутията си, но без да отмествам очи от нея. Не исках да й оставям впечатлението, че не я слушам.
— Аз бях единствено дете, сега и двамата ми родители са починали — каза тя. — Родът на баща ми са мексиканци от Оаксака. Но по майчина линия са американци от германски произход. Те са от източните щати, но сега живеят във Финикс. Тъкмо се връщам от сватбата на една моя братовчедка.
— Вие също ли живеете във Финикс? — попитах я аз.
— Живяла съм половината си живот в Аризона и другата половина в Мексико — отговори тя. — Но през последните години домът ми е в мексиканския щат Сонора.
Започнах да си прибирам нещата в папката. Срещата и разговорът с тази жена толкова ме разконцентрираха, че днес нямаше да мога да работя повече.
— Освен това съм пътувала в Далечния изток — каза тя, като завзе отново вниманието ми. — Там изучавах акупунктура и някои бойни и лечебни изкуства. Дори съм живяла няколко години в будистки храм.
— Наистина ли? — казах аз и се вгледах в очите й. Имаше погледа на човек, който доста медитира. Бяха пламтящи и все пак спокойни. — Аз много се интересувам от Изтока — казах й, — особено от Япония. Аз също съм изучавала будизъм и бойни изкуства.