— Наистина ли? — каза тя като ехо на моето възклицание. — Бих искала да ти кажа моето будистко име, но тайните имена не бива да се разкриват, освен при подходящи обстоятелства.
— Аз ви казах моето тайно име — настоях аз, докато завързвах връзките на папката си.
— Да, Тайша, така е и това е от голямо значение за мен — отвърна ми тя подчертано сериозно. — Но сега все още е време само на запознаване.
— С кола ли сте дошла дотук? — попитах я аз, оглеждайки наоколо за колата й.
— Тъкмо щях да те попитам същото — каза тя.
— Оставих колата си на около триста метра на юг, на един черен път. Вашата къде е?
— Колата ти бял шевролет ли е? — попита тя развеселено.
— Да.
— Ами моята е паркирана точно до него — разхихика се тя, сякаш беше казала нещо смешно. Изненадах се, че смехът й ми подейства така дразнещо.
— Трябва да тръгвам вече — казах аз. — Много ми беше приятно да се срещнем. Довиждане!
Поех в посока към колата ми, като си мислех, че жената ще остане да се полюбува на пейзажа.
— Нека още не си казваме довиждане — възпротиви се тя. — Идвам с теб.
Тръгнахме заедно. До моите петдесет килограма жената изглеждаше масивна като канара. Коремът й беше закръглен и мощен. Тя оставяше впечатлението, че е на границата да бъде прекалено пълна, но всъщност не беше.
— Може ли да ви задам един личен въпрос, госпожо Грау? — попитах аз просто за да разчупя неловкото мълчание.
Тя спря и се обърна към мен.
— Аз не съм ничия госпожа — отсече тя. — Аз съм Клара Грау. Можеш да ме наричаш Клара и, да, можеш да ме питаш всичко, което поискаш.
— Значи не си привърженичка на любовта и на брака — коментирах аз като реакция на тона й.
За миг тя ми хвърли страховит поглед, но мигновено го смекчи.
— Определено не съм привърженичка на робството — каза тя. — Но не само при жените. Е, и какво се канеше да ме попиташ?
Реакцията й беше толкова неочаквана, че забравих какво щях да питам и се оказах в неудобното положение да съм я зяпнала.
— Какво те накара да изминеш целия път специално до това място? — попитах припряно аз.
— Дойдох тук, защото това е място, заредено с енергия — тя посочи образуванията от лава в далечината. — Тези възвишения някога са били избълвани направо от сърцето на земята, като кръв. Винаги когато съм в Аризона, аз се отбивам тук. Това място излъчва особена земна енергия. Сега позволи ми да ти задам същия въпрос: какво те накара теб да избереш това място?
— Аз често идвам тук. Това е любимото ми място за рисуване. — Не го казах като шега, но тя избухна в смях.
— Тази подробност решава въпроса! — възкликна тя, после продължи с по-тих тон: — Искам да те помоля да направиш нещо, което може би ще сметнеш необичайно или дори глупаво, но изслушай ме. Бих искала да дойдеш в моя дом и да ми погостуваш няколко дни.
Вдигнах ръка да й благодаря и да кажа „не“, но тя настоя да премисля. Увери ме, че общите ни интереси към Изтока и бойните изкуства ще ни позволят сериозен обмен на идеи.
— Къде по-точно живееш? — попитах аз.
— Близо до град Навохоа.
— Но това е на повече от шестстотин километра оттук.
— Да, далечко е. Но там е толкова красиво и спокойно, че със сигурност ще ти хареса. — Тя замълча за миг, сякаш очаквайки отговора ми. — Освен това имам чувство, че в момента нямаш никакви конкретни ангажименти — продължи тя — и точно сега се луташ да откриеш какво да правиш. Е, а това може да се окаже тъкмо нещото, което очакваш.
Тя беше права, че абсолютно се лутах какво да правя с живота си. Току-що бях напуснала службата си като секретарка, за да се заловя отново с рисуване. Но определено нямах и най-малкото желание да гостувам в къщата на когото и да било.
Огледах се, търсейки наоколо нещо, което би ми подсказало какво да направя. Никога не съм могла да си обясня откъде ми беше дошла идеята, че човек може да получи помощ или някакъв знак от околната обстановка. Но обикновено получавах помощ по този начин. Имах една техника, която сякаш ми беше дошла от нищото, и посредством нея често откривах варианти, които дотогава не бях подозирала. Обикновено оставях мислите си да блуждаят, а аз съсредоточавах поглед в хоризонта на изток, макар че нямах представа защо винаги избирах изток. След няколко минути притихване обикновено получавах прозрение, което ми помагаше да реша какво да правя или как да реагирам в конкретна ситуация.
Втренчих поглед в хоризонта на изток, докато вървяхме, и внезапно видях състоянието на живота ми да се простира пред мен като безплодна пустиня. Откровено казано, макар да знаех, че цялата южна част на Аризона, част от Калифорния и половината от мексиканския щат Сонора представляват Сонорската пустиня, никога досега не бях забелязвала колко самотна и безлюдна е тази пустош.