Отново се улових, че й давам истинската информация за себе си.
— Майка ми е унгарка, но от стар австрийски род — казах аз. — Запознала се с баща ми в Англия през Втората световна война, когато двамата работели в един лазарет. След войната се преселили в Съединените щати, а по-късно заминали за Южна Африка.
— Защо са заминали за Южна Африка?
— Майка ми искала да бъде с нейни роднини, които живеели там.
— Имаш ли братя или сестри?
— Имам двама братя, с година разлика във възрастта. По-големият сега е на двадесет и шест години.
Очите й бяха втренчени в мен. И с една непозната лекота аз внезапно разкрих мъчителните чувства, които бях потискала в себе си цял живот. Разказах й, че съм израснала много самотна. Братята ми никога не ми обръщаха внимание, понеже съм момиче. Като бях малка, те ме връзваха с едно въженце за някой стълб, докато тичаха из двора и ритаха топка. Едничкото, което ми оставаше, беше да се дърпам на въжето и да ги гледам как се забавляват. По-късно, вече като по-голяма, хуквах да тичам след тях. Но по това време и двамата имаха велосипеди и така и не успявах да ги настигна. Когато се оплачех на майка ми, обичайният й отговор беше, че момчетата са си момчета и че аз трябва да си играя с куклите или да й помагам из къщата.
— Твоята майка те е отглеждала по традиционния европейски начин — каза тя.
— Знам. Но това не ме утешава.
Веднъж като започнах, струваше ми се, че изобщо не можех да се спра да разказвам на тази жена за живота си. Казах й, че докато моите братя пътуваха или по-късно заминаха да учат другаде, аз трябваше да си стоя вкъщи. Исках да имам приключения като момчетата, но според майка ми момичетата трябва да се учат да оправят леглата и да гладят дрехите. Достатъчно приключение е да се грижиш за семейство, казваше често майка ми. Жените са родени да се подчиняват. Едва не се разплаках, когато казах на Клара, че трябваше да служа на трима мъже-господари: на баща ми и на двамата ми братя.
— Звучи като цял отряд — отбеляза Клара.
— Ужасно беше. Напуснах дома си, за да се махна колкото се може по-далеч от тях — казах аз. — А и за да изживея приключения. Но и досега изобщо не съм срещала нищо радостно и въодушевяващо. Предполагам, че просто не съм била възпитана да се чувствам щастлива и жизнерадостна.
Почувствах се ужасно притеснена, че описвам живота си пред напълно непознат човек. Замълчах и погледнах Клара в очакване на реакцията й, която или би облекчила притеснението ми, или би го усилила до такава степен, че да размисля и в последна сметка да не замина с нея.
— Е, изглежда, че има само едно нещо, което умееш да правиш добре и затова сигурно прибягваш непрекъснато до него — каза тя.
Помислих си, че има предвид умението ми да рисувам, но за огромно мое огорчение тя добави:
— Едничкото, което умееш, е непрекъснато да се съжаляваш.
Стиснах дръжката на вратата.
— Това не е вярно — запротестирах аз. — Коя си ти, че да го кажеш?
Тя избухна в смях и поклати глава.
— Ние с теб доста си приличаме — каза тя. — Научени сме да бъдем пасивни, раболепни и да се приспособяваме към обстоятелствата, но вътре в себе си кипим.
Ние сме като вулкан, готов да изригне, и това, което ни кара да се чувстваме още по-неудовлетворени, е, че нямаме никакви други мечти или очаквания, освен тази, че някой ден ще си намерим подходящия мъж, който ще ни измъкне от жалкото ни положение. Направо онемях.
— Е? Права ли съм? Права ли съм? — повтори тя няколко пъти. — Бъди откровена, права ли съм?
Стиснах ръце в юмруци, готова да я наругая. Клара се усмихна топло, излъчвайки сила и благоразположение, които породиха у мен усещането, че не ми е нужно да лъжа или да крия чувствата си от нея.
— Да, ти направо ме разнищи — признах си аз. Трябваше да си призная, че единственото нещо извън изкуството, което даваше смисъл на празното ми съществувание, беше смътната надежда, че някой ден ще срещна мъжа, който ще ме разбира и ще оцени колко специална личност съм.
— Може би животът ти ще се промени към добро — каза тя с обещаващ тон.
Тя се качи в колата си и ми даде знак с ръка да я следвам. Тогава се усетих, че тя изобщо не бе ме попитала дали имам паспорт или достатъчно пари и дрехи, или дали нямам други ангажименти. Но това не ме уплаши или разколеба. Не знам защо, но щом освободих ръчната спирачка и потеглих, изпитах увереност, че съм взела правилното решение. Може би животът ми най-сетне щеше да се промени.
2.
След повече от три часа непрекъснато шофиране спряхме да обядваме в град Гуаймас. Докато чакахме да ни сервират, аз се загледах през прозореца към тясната улица, минаваща покрай залива. Няколко полуголи момчета ритаха топка; по-нататък група работници редяха тухли на един строеж, други от тях си правеха обедната почивка, облегнати на купчина неотворени торби цимент и отпиваха газирана вода от бутилки. Не можех да престана да мисля, че всичко в Мексико изглежда изключително шумно и прашно.