— В този ресторант сервират най-вкусната супа от костенурки — каза Клара, привличайки вниманието ми.
Точно в този момент усмихната сервитьорка със сребърен преден зъб постави две купички супа на масата. Клара любезно си размени с нея няколко думи на испански, после сервитьорката забързано се оттегли да обслужи други клиенти.
— Никога не съм яла супа от костенурки — казах аз, взех лъжицата и я огледах дали е чиста.
— Истинска наслада е — каза Клара, наблюдавайки ме как бърша лъжицата си с книжна салфетка.
Неохотно опитах една лъжица. Късчетата бяло месо, които плаваха в гъст доматен сос, бяха наистина много вкусни.
Хапнах още няколко лъжици супа, после попитах:
— Откъде взимат костенурките? Клара посочи през прозореца.
— Направо от залива.
Един хубав мъж на средна възраст, който седеше на съседната маса, се обърна към мен и ми намигна. Помислих си, че жестът му беше по-скоро весела закачка, отколкото сексуален намек. Той се наведе към мен, сякаш сме попитали него.
— Костенурката, която ядете, беше много голяма — каза той на английски с акцент.
Клара ме погледна и вдигна едната си вежда, сякаш не можеше да повярва в дързостта на непознатия.
— Тази костенурка беше достатъчно голяма, за да нахрани десетина гладни души — продължи мъжът. — Ловят костенурките в морето. Нужни са няколко мъже, за да извлекат една такава на брега.
— Предполагам, че ги ловят с харпун като китовете — отбелязах аз.
Мъжът ловко приближи стола си до нашата маса.
— Не, мисля, че използват големи мрежи — каза той. — После ги удрят, за да ги зашеметят, преди да им разпорят корема. По този начин месото се запазва крехко.
Апетитът ми се изпари. Най-малко от всичко исках някакъв безчувствен и нахакан непознат да се натрапва на масата ни, обаче не знаех как да се оправя със ситуацията.
— Като говорим за храни, Гуаймас е прочут със своите гигантски скариди — продължи мъжът с обезоръжаваща усмивка. — Нека да поръчам за двете ви от тях.
— Аз вече съм поръчала — рязко каза Клара.
Точно тогава нашата сервитьорка дойде отново, носейки на поднос най-огромната скарида, която изобщо съм виждала. Спокойно можеше да стигне за цял банкет и положително беше много повече от това, което бихме могли да изядем двете с Клара, колкото и да сме гладни.
Нашият нежелан компаньон ме погледна в очакване да бъде поканен да сподели ястието ни. Ако бях сама, той положително щеше да ми се трапоса против волята ми. Но Клара явно имаше друго намерение и реагира много решително. Тя скочи с котешка пъргавина, надвеси се над мъжа и го погледна право в очите:
— Изчезвай, влечуго! — изкрещя му тя на испански. — Как смееш да сядаш на масата ни. Моята племенница не е някаква евтина курва!
Позата й внушаваше такава сила, а тонът и гласът й бяха така шокиращи, че всички в салона застинаха. Очите на всички се насочиха към нашата маса. Мъжът се сви с такъв жалък вид, че го съжалих. Той просто се изниза от стола и почти пълзешком се измъкна от ресторанта.
— Знам, че си научена да оставяш мъжете да постигат всичко само защото са мъже — каза ми Клара, след като седна отново. — Ти винаги си била добра към мъжете, а те са издоили от теб всичко, което си имала. Не знаеш ли, че мъжете се хранят с енергията на жените!
Бях прекалено смутена, за да споря с нея. Усещах как всички в салона ме гледат.
— Ти ги оставяш да ти досаждат просто защото ги съжаляваш — продължи Клара. — Дълбоко в сърцето си ти отчаяно искаш да се грижиш за някой мъж, който и да било. Ако тоя идиот беше жена, ти самата никога нямаше да я пуснеш да седне на масата ни.
Апетитът ми окончателно се изпорти. Обхвана ме потиснато, мрачно настроение.
— Виждам, че съм те улучила по болното място — каза Клара със самодоволна усмивка.
— Ти правиш сцени, много си груба — упрекнах я аз.
— Определено — отговори тя през смях. — Но пък го уплаших почти до смърт. — Лицето й беше така открито и тя самата изглеждаше толкова щастлива, че аз накрая се разсмях, припомняйки си колко шокиран беше мъжът.
— Аз съм същата като майка ми — промърморих аз. — Тя успя да ме направи толкова плаха по отношение на мъжете.