В момента, в който изрекох тази мисъл, потиснатото ми състояние изчезна и отново огладнях. Ометох до блясък почти цялото плато със скаридата.
— Направо е несравнимо усещането, че започваш нов поврат в живота си на пълен стомах — заяви Клара.
Във внезапен пристъп от страх усетих в стомаха си тежест от скаридата. Сред цялото това въодушевление не ми беше хрумнало да разпитам Клара за къщата й. Може би беше някаква колиба като онези, които съм виждала по-рано, пътувайки из различни мексикански градчета. И каква ли храна щеше да се налага да ям? Може би това щеше да се окаже последното ми добро ядене. И ще можех ли да пия водата там? Отсега се видях с остри стомашни проблеми. Не знаех как да попитам Клара за условията, без да прозвучи обидно или неблагодарно. Клара ме изгледа изпитателно. Изглежда, долови притеснението ми.
— Мексико е сурово място — каза тя. — Трябва всеки миг да си нащрек. Но ще свикнеш.
В северната част на страната е дори още по-тежко от останалата част — продължи тя. — Хората се стичат на север в търсене на работа или като спирка, преди да прекосят границата към Съединените щати. Идват тук с товарни влакове. Едни остават, други се отправят във вътрешността с фургони да работят в огромните плантации, притежавани от частни корпорации. Но тук просто няма достатъчно храна или работа за всички, затова повечето заминават като брасерос2 в Съединените щати.
Бях си изяла супата до капка и се почувствах гузна, че не съм оставила нищичко.
— Разкажи ми още нещо за този край, Клара.
— Всички индианци тук са от племето яки, които са били преселени в Сонора от мексиканското правителство.
— Искаш да кажеш, че не винаги са живели тук?
— Това е земята на техните прадеди — отговори Клара, — но през двадесетте и тридесетте години те са били изкоренени и преселени с десетки хиляди в централно Мексико. А после, в края на четиридесетте години са били върнати обратно в Сонорската пустиня.
Клара наля в чашата си малко минерална вода, после напълни и моята.
— Трудно се живее в Сонорската пустиня — каза тя. — Както видя, докато шофираше, земята тук е сурова и негостоприемна. Обаче индианците не са имали друг избор, освен да се установят покрай трупа на онова, което някога е било реката Яки. Там в древни времена първите яки са вдигнали своите свещени градове и са живели в тях стотици години, преди да дойдат испанците.
— Ще минем ли през тези градове? — попитах аз.
— Не. Нямаме време. Искам да стигнем до Навохоа, преди да мръкне. Може би някой ден ще направим едно пътуване до тези свещени градове.
— Защо са свещени тези градове?
— Защото за индианците разположението на всеки град около реката символично съответства на определено място в техния митичен свят. Подобно на планините от лава в Аризона, тези места са места на силата. Индианците имат много богата митология. Те са вярвали, че могат да влизат и излизат, когато си поискат, само за миг, в света на сънищата. Разбираш ли, тяхното схващане за действителността не е като нашето.
— Според митовете на яките тези градове съществуват също и в другия свят — продължи Клара — и именно от този етерен свят получават силата си — те самите се наричат хора без разум, за да се различат от нас, хората с разум.
— Каква е тази сила, която получават? — попитах аз.
— Тяхната магия, уменията си на магьосници, знанието си. Всичко това идва при тях направо от сънния свят. И този свят е описан в техните легенди и приказки. Индианците-яки имат богата, обширна устна история.
Огледах пълния ресторант. Питах се кои от хората, седнали на масите, бяха индианци, ако изобщо имаше такива, и кои мексиканци. Едни от хората бяха високи и яки, други — ниски и набити. Всички ми изглеждаха чужди и тайничко се почувствах по-висша и определено чужденка.
Клара свърши скаридата с боб и ориз. Аз се усещах преяла, но въпреки протестите ми тя настоя да поръча за десерт крем-карамел.
— Добре е хубавичко да си похапнеш — каза тя и ми намигна. — Не се знае кога ще е следващото ти ядене и от какво ще се състои. Ние тук, в Мексико, винаги ядем като за последно.
Знаех, че ме занася, но в думите й имаше истина. По-рано през деня бях видяла едно умряло магаре, блъснато от автомобил на шосето. Знаех, че в този край нямат хладилници и затова хората ядяха каквото месо им попадне. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта какво ли ще ям следващия път. Мълчаливо реших да огранича гостуването си при Клара само до няколко дни.
Клара продължи да говори с по-сериозен ток.
— За индианците тук нещата вървят от зле по-зле — каза тя. — Когато правителството построи язовир за водно-електрическата централа, то промени течението на река Яки така драстично, че хората се принудиха да си вдигнат багажа и да се преселят където намерят.