— Но какво означава това за човек като мен, който не вижда?
— Колкото по-голяма е енергията ти — обясни той, — толкова по-голяма ще е способността ти да възприемаш изключителни неща.
— А според мен истината е, че колкото по-голяма става енергията ми, толкова по-откачена ставам аз — казах му, без ни най-малко да се шегувам.
— Не се отслабвай сама така нехайно — направи ми забележка той. — Възприятието е най-умонепостижима загадка, понеже е напълно необяснимо. Като хора магьосниците са възприемащи същества, но това, което възприемат те, не е нито добро, нито зло; всяко нещо е просто възприятие. Ако чрез дисциплина човешките същества успеят да възприемат повече от нормално допустимото, тогава имат повече сила. Разбираш ли какво искам да кажа?
Той отказа да добави и думичка повече на тази тема. Вместо това ме поведе през къщата, после излязохме през главния вход и отидохме до моето дърво. Той посочи клоните на върха и каза, че понеже на това дърво има къща за живеене, на него е сложен гръмоотвод.
— В този край мълниите са внезапни и опасни — каза той. — Много пъти има гръмотевични бури без капка дъжд. Така че, когато вали дъжд или има премного кумулонимбусни облаци на небето, отивай в къщата на дървото.
— Когато има премного какви облаци на небето? — попитах аз.
Емилито се засмя и леко ме потупа по гърба.
— Когато нагуалът Хулиан ме качи в къщата на дървото, той ми каза същото нещо, но по онова време аз не посмях да го попитам какво значи. А и той не ми каза. Много по-късно научих, че това означава буреносни облаци.
Той се засмя на разтревожения ми вид.
— Има ли опасност да падне мълния на дървото? — попитах аз.
— Ами има, но ти си в безопасност — отговори той. — А сега се качвай там, докато е още светло.
Преди да се издигна, той ми даде торбичка с орехи, които бяха натрошени, но не им бяха махнати черупките. Каза ми, че щом ще бъда дървесен обитател, трябва да се храня подобно на катеричка, по малко на един път и нищичко през нощта.
Казах му, че нямам нищо против, защото и без това никога не съм обичала особено да ям.
— А обичаш ли да акаш? — попита той, като се подсмихна. — Надявам се, че не, защото най-лошият момент от живота на дървото е, когато трябва да си опразниш червата. Хич не е лесно да боравиш с човешки изпражнения. Моята философия е, че колкото по-малко ги имаш, толкова си по-добре.
Той намери твърдението си за толкова забавно, че се запревива от смях. Все още кикотейки се, се обърна и ме остави да размишлявам над неговата философия.
19.
През нощта валя, имаше гръмотевици и мълнии. Но изобщо не съм в състояние да опиша какво ми беше да стоя в къщата на дървото, когато небето се раздираше от светкавици и много от тях падаха по дърветата около мен. Страхът ми беше неописуем. Пищях по-пронизително и от първата нощ, когато платформата, на която спях, се бе наклонила силно. Това беше някакъв животински страх, който ме парализираше. Едничката мисъл, която ми хрумна, бе, че аз съм си страхливец по природа и когато напрежението стане прекалено голямо, винаги припадах.
Не можах да дойда на себе си чак до следобеда на другия ден. Когато се спуснах долу, видях, че Емилито ме чакаше, седнал на един нисък клон и краката му почти докосваха земята.
— Изглеждаш като прилеп, дошъл от ада — изкоментира той. — Какво ти стана нощес?
— Едва не умрях от страх — казах аз. Нямах намерение да се преструвам на желязна или че съм запазила самообладание. Усещах се като парцал.
Казах му, че за пръв път през живота си бях се вживяла в това, което изпитват войници в сражение; бях изживяла същия страх, който сигурно изпитват те, когато навсякъде около тях избухват бомби.
— Не съм съгласен — каза той. — Твоят страх нощес беше дори още по-силен. Каквото и да стреляше по теб, то не беше от човешки произход. Така че на нивото на двойника това е било гигантски страх.
— Моля те, Емилито, обясни ми какво искаш да кажеш с това?
— Твоят двойник е на път да се осъзнае, така че в моменти на стрес както нощес той придобива частично осъзнаване, но същевременно е крайно уплашен. Той не е свикнал да възприема света. Тялото и умът ти са свикнали, но двойникът ти не е.
Помислих си, че ако бях подготвена за бурята, аз положително щях да релаксирам и ако не бяха се намесили страхът и мислите ми за него, някаква сила в мен щеше да излезе напълно от тялото ми и може би дори щеше да се изправи, да се раздвижи наоколо или да слезе от дървото. Най-много ме бе ужасило усещането, че съм в плен на тялото си, уловена в капана му.