— О, не. Повечето от тях се изпълняват от редовния персонал. Господин Мийкс не работи за „Роузънс“. Той е частен специалист по покупко-продажби, който работи като агент при някои от нашите сделки. Занимава се само с най-екзотичните и необичайни предложения в Книгата на желанията, господин Холидей — тя леко се приведе напред. — Доколкото зная, той извършва самостоятелно покупко-продажби.
Бен вдигна вежди.
— Значи е доста способен? Тя отмести глава настрани.
— Да, доста — вдигна телефона. — Ще съобщя за вас, господин Холидей — посочи му друг асансьор. — Ще ви чакат. Довиждане.
Той също каза довиждане, отиде при посочения асансьор и натисна копчето ПЕ. Преди вратите да се затворят, той усети върху гърба си погледа на секретарката, която доближаваше телефонната слушалка до ухото си.
Изкачваше се, притаил дъх, заслушан в шума на асансьора. Имаше само по два бутона от двете страни на вратите с номера 1, 2, 3 и ПЕ. Бутоните останаха тъмни докато асансьорът тръгна, след което започнаха един подир друг да святкат. Асансьорът не спря никъде по пътя. На Бен почти му се искаше да бе спрял. Добиваше усещането, че се движи през Зоната на здрача.
Асансьорът спря, вратите се отвориха и той отново се озова пред рецепция, подобна на предишната. Този път секретарката бе по-възрастна жена, към петдесетгодишна, която прилежно подреждаше купчини книжа на бюрото си. Някакъв изнервен мъж на същата възраст бе застанал пред нея с гръб към асансьора и ядосано крещеше.
— …не сме длъжни да правим всичко, каквото нареди онзи идиот. Ще види той един ден! Въобразява си, че всички са му длъжни! Ако не спре да ни третира като лакеи, ще го…
Той млъкна насред дума, щом секретарката зърна Бен. Подвоуми се малко, после се обърна и бързо се вмъкна в отворения асансьор. Само след миг вратите се затвориха.
— Господин Холидей? — попита секретарката с тих и напевен глас. Това бе същата жена, с която бе говорил по телефона вчера следобед.
— Да — представи се Бен. — Имам среща с господин Мийкс.
Тя взе телефона и зачака.
— Господин Холидей, сър. Да. Да, добре. Остави слушалката и вдигна поглед.
— Изчакайте минутка, господин Холидей. Моля, седнете.
Бен се озърна наоколо и седна в края на един диван. На масичка до него имаше списания и вестници, но той не им обърна внимание. Погледът му блуждаеше из приемната — една добре осветена, приятна зала, със стабилни дървени бюра и пастелно боядисани стени и подове.
Подир няколко минути телефонът на рецепцията иззвъня. Тя вдигна слушалката, заслуша се, след което я остави.
— Господин Холидей? — махна с ръка на Бен. — Моля, оттук.
Преведе го през един коридор зад бюрото си, който минаваше покрай редица затворени врати и се разклоняваше вляво и вдясно. По-нататък Бен нищо не можа да види.
— Вървете по коридора, после вляво по стълбите до една врата в дъното. Господин Мийкс ви очаква.
Секретарката се обърна и си отиде на бюрото. Бен Холидей остана на мястото си, загледан първо в празния коридор, след което в отдалечаващия се силует на секретарката, после отново в коридора.
Е, какво чакаш? — смъмра се сам.
Мина през коридора до разклонението му и свърна вляво. Вървеше покрай затворени врати, които нямаха табелки и номера. Флуоресцентната светлина на тавана изглеждаше бледа на фона на пастелните синьо-зелени стени на коридора. Дебел мек килим поглъщаше шума от обувките му. Наоколо бе съвсем тихо.
Тананикаше си мелодията от „Зоната на здрача“ и така стигна стълбището, по което започна да се изкачва.
То свършваше пред тежка дъбова врата с надпис „Мийкс“ на месингова табелка. Бен спря пред вратата, почука, натисна гравираната метална дръжка и влезе.
Озова се направо пред Мийкс.
Той бе много висок — над метър и осемдесет, стар и прегърбен, с грубовато лице и бяла сплъстена коса. Носеше черна кожена ръкавица на лявата си ръка, а дясната му я нямаше и празният ръкав на кадифеното му сако бе пъхнат в джоба. Воднистосините му очи бяха студени и ре вторачиха в очите на Бен. Мийкс имаше вид на човек, оцелял подир множество битки.
— Господин Холидей? — попита той почти шепнешком. Звучеше като гласа на секретарката. Бен кимна.
— Аз съм Мийкс — той леко наклони глава. Не протегна ръка да се ръкува, Бен също. — Моля, влезте и седнете.
Обърна се я се отдалечи, едва вървейки — краката изглеждаха не го държаха вече. Бен безмълвно го последва като се оглеждаше наоколо. Кабинетът му беше елегантен, мебелиран е голямо старо бюро от полиран дъб, съответни столове с кожена тапицерия и работни маси, както и малки масички, отрупани с карти, списания и папки с документи. Трите стени бяха обградени с библиотечни рафтове, пълни със старинни издания и различни произведения на изкуството. Четвъртата стена беше цялата в прозорци, но с плътно спуснати завеси, тъй че се осветяваше с особена матова светлина само от лампите на тавана. Дебел мъхест килим със землистокафяв цвят бе проснат на земята като сено. Стаята ухаеше слабо на лак и стара кожа.