Излязоха от гористите хълмове под Дълбокия свлек, заобиколиха дълбоките води на Зеленоречието и поеха на изток към пустошите, които се простираха на отсрещния край на долината. Пътуването им се стори безкрайно. Имаха чувството, че се влачат с воденичен камък на шията. Бен бе обзет от страх за своите приятели. Можеше да се случи какво ли не, преди да успеят да стигнат при тях. Филип и Сот бяха обзети от страх за собствените им кожи, чувстваха се като жертвени животни, поведени към трапезата на дракона. Тримата си говореха колкото може по-малко, притеснени от пътуването и неговата цел, както и един от друг.
Бен често си мислеше за Нощната сянка, докато вървяха, и тези мисли не бяха никак приятни. Достатъчно бе, че остави Уилоу сама и беззащитна, когато тръгна към мъглите; достатъчно бе, че Куестър и останалите бяха дошли в пропастта да го търсят, след като не се бе върнал първия ден; ужасно бе, че всички бяха изпратени в Абадон при демоните, докато Нощната сянка си седеше и го чакаше. Ала най-непростимо от всичко бе, че не успя да използва вещицата докрай, когато му беше в ръцете под въздействието на Йоския прашец. Много неща можеше да направи, но ги пропусна. Можеше да използва нейната магия и да я накара да му доведе дракона или поне да го примами, ако не друго. Ако това не можеше, трябваше да поиска тя да използва магията си, за да заведе него при дракона. Това щеше да му спести три дни клатушкане с впрегатен кон из тази долина! Можеше да я накара да му предаде част от магията си. Малко повече сила нямаше да му бъде излишна. А и не биваше да я пуска толкова лесно след онова, което бе направила. Трябваше да се увери, че тя няма да може да му създава повече проблеми. Или поне да я накара да му даде обет за вярност, в случай че успее да се отърве.
Ала в хода на пътуването тези мисли станаха разпокъсани и започнаха да го напускат. Какво е трябвало, какво е можел — нима имаше вече някакво значение? Направи всичко, което можа, но просто не бе съобразил някои неща. Може би обет за вярност, даден в състояние на принуда, не беше валиден. Магията, която не познаваше, можеше да се окаже по-опасна от липсата й. Нещата не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха. Можеше да се оправи и така.
Стигнаха Огнените извори късно на третия ден. Гномите го бяха завели дълбоко сред пустошите на изток от Зеленоречието. Това бяха ужасни места — голи равнини, покрити с пустинен пясък и прах, хълмове с изсъхнала трева, храсти и ниски разкривени дървета, тресавища от червеникава кал и пясъчници, изсъхнали гори, където дърветата приличаха на слепени счупени кости, подаващи се изпод пръстта. Земята бе по-запустяла откъдето и да било другаде в долината, покрита само с изсъхнала растителност и напукана почва. Дори и сините дъбове не растяха тук. Тримата минаха през хълмове, целите обрасли в разкривени изтравничета и гъсти храсталаци, за да стигнат в изсъхнала гора край дълбока падина. Водеха конете си за юздите, защото не можеха да ги яздят сред гъсталаците. Над всичко се стелеше гъста мъгла като покров, който намекваше, че земята загива.
— Ето ги, ваше величество! — внезапно извика Филип и дръпна Бен за ръкава да спре.
— Огнените извори, ваше величество! — посочи Сот в далечината.
Бен се взря сред мъглата и дърветата, но не успя нищо да види. Напрегна цялото си зрение и едва тогава зърна нещо блещукащо в мрака — светлина, която хвърляше отблясъци сред мъглата.
— Да се приближим — подкани ги той. — Оттук не виждам нищо.
Той тръгна отново напред, но спря. Филип и Сот не се и помръдваха. Хвърляха погледи един към друг, после към него и отново един към друг. Бяха навели лица и сбърчили носове.
— Достатъчно сме близо, ваше величество — изтъкна Филип.
— По близо не можем да отидем, ваше величество — съгласи се Сот.
— Ние сме беззащитни срещу дракона.
— Напълно беззащитни.
— Ще ни погълне, без въобще да му мисли.
— Ще ни изхрупа с кокалите! Филип се колебаеше.
— Опасен е този дракон, ваше величество. Да го оставим и да се махнем.
Сот кимна сериозно.
— Оставете дракона на мира, ваше величество. Оставете го.
Бен гледа към тях известно време, после поклати глава.
— Не мога да го оставя, приятели, нуждая се от него — той унило се усмихна и се върна. Сложи ръка на рамото на всеки от тях. — Ще ме почакате ли тук докато дойда?
Филип вдигна поглед към него с присвити очи.
— Ще ви почакаме, ваше величество… Докато дойдете.