Сот триеше лапи отнесено.
— Ако дойдете — промълви той.
Бен ги остави заедно с конете и тръгна през гъсталака. Проправяше си внимателно път, колкото можеше по-тихо. Гейзери пара се издигаха отвъд билото и се сливаха с мъглите. Трепкащата светлина грееше по-ясно и озаряваше небето. До него започна да достига някакъв мирис, противно напомнящ развалено месо.
Прах и пот се стичаха но лицето и ръцете му, но вътре в себе си изпитваше хлад. С нетърпение бе чакал да пристигне тук.
Пъхна ръка в джоба на туниката си. Остатъкът от Йоския прашец от изпразнения пашкул се намираше в десния му джоб. Пълният пашкул беше в левия. Още не бе си изработил план как да го използва. Нямаше и представа как най-добре да постъпи. Всичко, на което можеше да разчита, бе да се приближи възможно най-близко до дракона и да се надява на обстоятелствата да му помогнат.
Един крал на Ландовър би трябвало да има по-добър план от този — мрачно си помисли той, но не успя да намери такъв.
Изкачи билото и погледна оттам. Пред него се откриваше широка безформена падина, надупчена от кратери с всякакви размери и форми. Бяха пълни със синкава течност, по която танцуваха жълтеникави пламъци и се разпръскваха в тъмночервени светлини под савана на мъглата. Сплетени гъсталаци и купчини пръст и скали покриваха падината между кратерите, като препречваха пътя на всеки, който би се опитал да влезе.
Бен внимателно огледа цялата падина. Драконът не се виждаше никъде.
— Преценява — промълви той.
За миг се поколеба какво да направи.
Можеше ли да почака тук, докато Страбо се върне или да слезе в падината и да го почака там. Избра второто. Искаше да бъде по-близо до дракона, когато най-сетне се изправи пред него.
Спусна се надолу от билото. Някакъв глас натрапчиво му шепнеше, че е полудял, и той бе напълно съгласен. Не беше за вярване, че сам върши всичко това. Ужасно се страхуваше от дракона, искаше му се да подвие опашка и да избяга колкото се може по-бързо от тук. Не беше особено смел, просто беше отчаян. До този момент не бе си давал сметка колко е отчаян.
Няма да ги предам, обеща си той, мислейки за Уилоу и останалите. Каквото и да стане, няма да ги предам.
Стигна дъното на падината и се огледа наоколо. От един кратер наблизо шумно изригваше пара, което го накара да трепне. При експлозията се вдигнаха пламъци и гладно заблизаха мъглата. Толкова близо бе до изворите, че едва виждаше къде върви, но решително продължаваше напред. Предположи, че ще е най-добре да почака някъде по средата на огнените извори — макар и не твърде навътре. Дишаше бързо и неравно. Как му се искаше да може да призове Паладин. Искаше му се Куестър и коболдите да са с него. Искаше му да има поне някой до него. Или да бъде навсякъде, освен тук. В носа и устата му нахлуха пара и топлина и той сбърчи лице от неприязън. Миризмата бе ужасна. По дъното на падината имаше кости, някои от които съвсем пресни. Той се застави да не им обръща внимание. Храстите и шубраците препречваха пътя му, но той упорито продължаваше да върви напред. Мина покрай купчина камъни, разбити от огромна скала, и покрай скелета на доста голямо животно. Реши, че е напреднал достатъчно. Изправи се срещу огромна купчина пръст, завършваща със скална извивка. Стори му се добро укритие. Тук можеше да изчака дракона да се върне.
Колко ли дълго трябваше да го чака? Страбо живееше край Огнените извори, но това не означаваше, че идва тук толкова често. Та той би могъл да идва веднъж в годината! Бен отново се ядоса на себе си. Трябваше да попита вещицата, по дяволите!
Внезапно спря изумен. Беше едва на десетина крачки от укритието, което си беше избрал. — витата скала върху огромната купчина пръст — когато купчината просто започна да се движи.
Разшири очи от изумление. Не, сигурно така му се беше сторило.
Купчината отново се размърда.
— Боже мой — прошепна той.
Едно мъничко облаче прах се вдигна над онова, което му се бе сторило като заоблени камъни, и отвори огромно око.
Бен Холидей, адвокат с изключителни способности, дързък любител на приключенията и претендент за престола на Ландовър, току-що бе извършил огромна грешка.
Драконът бавно се размърда и отърси слоя пръст и прах, събудил се от сън. Беше отправил очи към Бен, както змия наблюдава жертвата, която не може да й се изплъзне. Бен застина на място. Трябваше да му хвърли от Йоския прашец или да се обърне и да побегне. Трябваше да направи нещо — каквото и да било! — но не можеше дори да се помръдне. Всичко бе свършено. Започна да се чуди в пристъп на черен хумор дали драконът щеше да го предпочете сварен или опечен.