Драконът примигна. Бавно помръдна шипестата си глава и широко отвори огромната си паст. Почернелите му зъби се оголиха и дългият му, разцепен на две език се облиза срещу мъглата.
— Срещал съм те някъде, нали? — попита драконът.
Бен направо бе сринат със земята. Всичко друго бе очаквал от дракона, но не и да говори. Това, че драконът говореше, променяше всичко. Това намаляваше донякъде страха му от звяра. Мигновено променяше цялата перспектива на нещата. Щом с дракона можеше да се говори, той можеше да бъде убеден! Бен забрави дали ще го варят или пекат. Вече мислеше не как да се спасява, а какво да каже в отговор.
Страбо вдигна глава.
— В мъглите из покрайнините на вълшебния свят — ето къде съм те виждал. Преди няколко седмици, нали така? Бях заспал и ти мина покрай мене. Така се бе загледал в мен, че ме събуди. Не беше много учтиво, честно казано — той замълча. — Нали беше ти?
Бен кимна механично, като си представи как драконът духва и го запраща като прашинка във въздуха. Опита се да прогони тази представа. Още не можеше да повярва, че чува животното да говори. Драконът имаше странен глас — някакво механично съскане, което отекваше във въздуха като з акустична зала.
— Кой си ти? — попита драконът и отново наведе глава. — Какво правеше сред мъглите? — той вдигна устни и си показа зъбите. — От вълшебния свят ли си?
Бен поклати глава.
— Не, не съм — окопитваше се бързо. — Аз съм Бен Холидей от Чикаго. От един друг свят. Аз съм новият крал на Ландовър.
— Така ли? — драконът изглежда никак не се впечатли.
— Да — Бен се колебаеше какво да каже. Смелостта му започваше да се възвръща. — Не знаех, че драконите могат да говорят.
Страбо леко отмести туловището си и извърна дългото си змиевидно тяло с гръб срещу няколко малки вира, откъдето огньовете хвърляха своите отражения върху люспестото му туловище.
— О, значи си от онези — пак презрително каза драконът.
Бен се намръщи.
— От кои?
— Един от онези човеци, които си представят драконите като невежи, тъпи зверове, които носят всякакви злини на бедните, трудолюбиви прости хорица, докато не се намери някой юнак да ги унищожи. И ти си от тях, нали?
— Предполагам, че да.
— Прекалено много си чел фантастични истории, Холидей. Кой мислиш, че разпространява тези истории за драконите? Със сигурност не самите дракони. Не, хората разпространяват тези истории, а те няма да вземат да се представят като злодеи, а дракона като жертва на несправедливост, нали? Не е важно какво се казва, а кой го казва. Най-лесно е да представиш дракона като злодей — прегазва поля, разкъсва животни и селяни, отвлича красиви принцеси и отправя предизвикателства към рицари с броня. Удоволствие е да се чете, дори и когато не е вярно.
Бен разшири очи изумен. Що за дракон беше това?
— Драконите са съществували преди хората, както знаеш. Имало е дракони още преди да се появят вълшебните същества — Страбо се огъна. Дишането му бе ужасно. — Проблемите не са започнали от драконите, а от онези другите. Никой не искал да понася драконите. Драконите заемали твърде много място. Всеки се страхувал от драконите и от онова, което можели да му направят — независимо, че драконите са били по-малобройни! А и нашата магия била много по-силна от тяхната и не можели да ни командват както си искат.
Шипестата глава бавно се поклати.
— Винаги обаче има начин да получиш каквото искаш, ако упорстваш. Затова и те упорито се заели да се отърват от нас. Били сме прогонени, преследвани, унищожавани един след друг, докато останах само аз. И мен щяха да ме унищожат ако можеха.
Той не уточни кои бяха тези „те“, но Бен се досещаше, че това са изобщо всички.
— Искаш да кажеш, че нямаш вина за онова, което ти приписват? — попита той разколебан.
— О, не бъди глупав, Холидей — разбира се, че имам вина! Имам вина практически за всичко! — той тихо просъска. — Аз унищожавам хора и домашен добитък когато си поискам. Съсипвам реколтите и домовете им. Открадвам изгорите им, защото, ми доставя удоволствие. Мразя ги.
Той завъртя език.
— Но не винаги е било така. Не бях такъв, докато не ми стана по-лесно да бъда съществото, за което ме мислят, отколкото да си остана такъв, какъвто съм бил на времето… — той замълча, сякаш си спомняше. — Жив съм вече почти хиляда години и съм напълно сам през последните двеста. Няма повече дракони. Те всички са останали легенда. Аз съм единственият — като Паладин. Нали го знаеш, Холидей? Ние двамата сме последните представители на своя вид.