Бен видя как драконът пъхна муцуната си в огнения извор и отпи от врящите води, бавно поглъщайки пламъците.
— Защо ми казваш всичко това? — попита той с искрено удивление.
Драконът вдигна поглед.
— Защото си тук — той наведе муцуна. — А защо си тук, между другото?
Бен изпита известно колебание, като внезапно си спомни какво го бе довело.
— Ами…
— О, да — прекъсна го драконът. — Ти си новият крал на Ландовър. Поздравления.
— Благодаря. Отскоро съм такъв.
— Така и предполагам, защото иначе нямаше да си тук.
— Нямаше ли?
— Сигурно — драконът се наведе по-близо. — Докато старият крал беше жив, той ме държеше пропъден тук, в тази пустош. Забранено ми бе да обикалям по други места в долината. Използваше Паладин да ме прогонва, защото Паладин е силен, колкото мен. Понякога летях нощем в небето, но без да ме виждат и без да пакостя… — гласът на дракона стана суров. — Бях си обещал, че някой ден ще бъда отново свободен. Тази долина е толкова моя, колкото и на другите. А когато старият крал умря и Паладин изчезна, аз наистина се оказах свободен, Холидей — и никой крал на Ландовър няма да има повече власт над мен.
Бен усети известна промяна в настроението помежду им, но се направи, че не я забелязва.
— Не съм тук заради това — каза той.
— Но си тук, за да поискаш от мен клетва за вярност към трона, нали?
— Мислил съм за това — призна си Бен. Страбо широко разтегли муцуна и гърлено се разсмя.
— Завиден кураж, Холидей! Макар и напразен. Никога не съм засвидетелствал вярност на ландовърските крале — никога, през всичките хиляда години на моя живот. Та защо да го правя? Аз не съм като другите, които живеят тук. Не съм свързан с Ландовър като тях, мога да пътувам, където си поискам.
Бен преглътна.
— Наистина ли можеш?
Драконът се понадигна и изви опашка зад Бен.
— Е… сигурно не навсякъде, ала почти. Не мога да отида надълбоко във вълшебния свят, нито в световете, където не вярват в дракони. А в твоя свят вярват ли в дракони?
Бен поклати глава.
— Мисля, че не.
— Ето защо никога не съм бил там. Аз пътувам по места, където драконите са реални или поне са били. Посещавам половин дузина светове наоколо. Нападам повечето от тях. Налагаше ми се да ги нападам, когато старият крал ме прогони от долината — той погледна лукаво и спусна клепачи. — Но да нападам отвъд долината е много по-трудно. Тук е по-лесно и ми доставя повече удоволствие.
Атмосферата бе станала вече решително хладна. С дракона можеше да се разговаря, но бе съмнително дали може да се убеди. Бен почувства, че вратите му се затварят.
— Е, в такъв случай сигурно няма смисъл да ти предлагам нещо друго.
Страбо леко се понадигна на задните си крака и от огромното му тяло навсякъде се посипа прах.
— Разговорът ни беше приятен, Холидей, но е към своя край. За съжаление това означава и твоя край.
— О, почакай само за минутка, да не бързаме толкова — съзнанието на Бен закръжи. — Няма, защо веднага да свършваме разговора си. Можем още малко да продължим.
— Разбирам защо ти се иска — тихо просъска драконът, — но аз се отегчавам.
— Отегчаваш ли се! Добре, да сменим темата!
— Няма смисъл.
— Няма ли? Ами какво ще кажеш тогава да си вървя — да си кажем довиждане, всичко хубаво? — Бен беше съвсем отчаян.
Драконът се надигна отгоре му като огромна люспеста сянка.
— Това само отдалечава неизбежното. Ти ще трябва да се върнеш отново, защото си крал на Ландовър. Виж нещата, каквито са, Холидей — аз съм твой враг. Ще трябва или ти да ме унищожиш, или аз тебе. Предпочитам последното.
Бен се озърна като обезумял.
— Защо, за бога, непременно да трябва единият да унищожи другия?
— Защо ли? Защото така стоят нещата с драконите и кралете. Винаги е било така.
Бен щеше да се пръсне от напрежение.
— Е, щом винаги е било така, кому беше нужна цялата тази лекция как драконите били обидени от измислиците на хората? Защо ти трябваше да си губиш времето, щом си смятал веднага след това да ме опечеш?