Бен се усмихна.
— Седни удобно и ще ти кажа.
АБАДОН
Наближаваше здрач, когато Бен затегна последния ремък на коженото седло, което набързо, си беше приготвил, заповяда на Страбо да коленичи и се качи отгоре му. Настани се внимателно между два костени шипа, с каквито бе покрит целият гръбнак на дракона, опита ремъците, с които се бе закрепил, за да види дали няма да го изтърсят, и нагласи обувки в металните халки.
Имаше късмет, че поне успя да си направи седло. То бе доста неудобно, скалъпено от ремъци, каишки, катарами и халки, събрани от най-различни полски животни, станали жертва на дракона и довлечени в Огнените извори, за да бъдат изядени на спокойствие. Бен ги бе събрал между костите и ги бе пригодил. Прикрепи го около врата на дракона покрай предните му крака, тъй че седлото се спускаше до бедрата. Точно зад шипестата глава се подаваха поводите. На Бен и през ум не му минаваше, че ще успее да води дракона като кон. Поводите бяха само от предпазливост — да го пазят да не падне.
— Ако паднеш, лошо ти се пише, Холидей — предупреди го драконът.
— Тогава се постарай да не падна — отвърна му Бен. — Заповядвам ти да внимаваш да не падна.
Не беше обаче убеден, че Страбо може да направи това, въпреки Йоския прашец. Бяха започнали да се спускат в пъкъла на Абадон и животът и на двама им беше в опасност. И при най-благоприятните обстоятелства за Страбо щеше да е трудно да ги опази, а освобождаването на приятелите му от света на демоните съвсем не обещаваше най-благоприятните обстоятелства.
Възседнал дракона, той се спря за миг и се огледа към пустата земя. Бяха стигнали края на Огнените извори, отвъд горящите кратери и гъстите храсталаци. Денят отминаваше и се спускаше вечерта. Със залеза на слънцето отвъд далечните планини долината бе обгърната от мъгла и тъма. Ландовър представляваше мрачно скупчване на сенки и смътни силуети. Бен можеше почти да види как светлината отминава с всяка изминала минута. Сякаш долината изчезваше пред очите му. Той имаше неприятното усещане, че наистина е така, неприятното усещане, че никога повече няма да я види.
Изопна крака в стремената и решително прогони подобни мисли. Опита се да се усмихне, макар и мрачно. Бен Холидей бе излязъл на поход като рицар, възседнал своята кранта, поел на спасителната си мисия. Едва не се разсмя. Дон Кихот, тръгнал да се бие с вятърните мелници — каква картинка би могъл да изпрати вкъщи, ако имаше камера! По дяволите, та той никога не бе и помислял, никога не бе допускал, че нещо подобно може да му се случи в живота! Всичките тези години, в които бе живял зад циментово-метални стени; всичките тези претъпкани съдебни зали и тлъсти правни библиотеки; всичките тези безплодни пледоарии и адвокатски досиета; всичките законови уредби, статути и кодекси — колко далечни му се струваха сега!
И той разбра, с увереност, която го удиви, че никога не би могъл да се върне отново към всичко това.
— Какво правиш там горе, Холидей — на гледката ли се любуваш? — Просьска недоволно Страбо и прекъсна мислите му. — Хайде да вървим!
— Добре — съгласи се Бен. — Да тръгваме.
Драконът широко разтвори криле, залитна напред и се издигна. Бен здраво държеше поводите и ремъците на седлото, наблюдавайки как земята под него бързо изчезва. Зърна за миг една горичка с къпини, гъсталаци и изсъхнали дървета, потънали във валма от мъгла, и издължените сенки на здрача, след което настана само мрак. Филип и Сот бяха някъде там, скрити от погледа. Той бе отишъл за малко при тях само да им съобщи, че ще тръгне със Страбо към Абадон, за да освободи останалите. Изпрати ги обратно в Сребърния дворец, за да чакат неговото завръщане. Те веднага тръгнаха, но ужасените им лица се четеше негласното им убеждение, че го виждат за последен път.
А може и да е така, мислеше си той. Може би трябваше да им каже да си вървят у дома и да забравят за него. Въпреки че те нямаше да постъпят така. Все още продължаваха да гледат сериозно на своя обет за вярност.
Замисли се за миг за цялата помощ, която му бяха оказали — тези крадливи, мръсни канибалчета.
Кои би могъл да допусне? Той безмълвно им пожела всичко добро.
Страбо летеше в настъпващата нощ, преминавайки от източната пустош към покрайнините на Зеленоречието и след това на запад. Светлината на деня бе напълно изчезнала, спусна се мрак и Ландовърските луни започнаха да изгряват. Те всички се виждаха тази нощ — бялата, розовата, бледоморавата, тъмнорозовата, морскозелената, бериловата, тюркоазената и нефритената — цветовете им не бяха затъмнени от мъглите, които обвиваха долината долу. Приличат на гигантски балони, мислеше си Бен и се питаше къде ли бяха неговите приятели.