Минутите бързо минаваха. Масивното тяло на Страбо ритмично се клатеше под Бен, докато крилете от опъната кожа биеха срещу вятъра и ги носеха на запад. Бен здраво държеше поводите и седлото и животът му се крепеше на косъм. Въздушното течение връхлиташе насреща, му и го караше да зъзне. Ландовър приличаше на огромен казан вряща супа, над който той безпомощно бе увиснал. Подобно летене го възбуждаше, но и го изпълваше със страх. Не му бе приятно да язди кон, още по-малко — дракон. Драконът поддържаше равномерен ритъм, което го облекчаваше, но въпреки това Бен се чувстваше неспокоен. Знаеше, че Йоският прашец може да престане да действа в един момент и това ще бъде неговият край.
— Глупаво начинание! — извика Страбо към него няколко мига по-късно, сякаш четеше мислите му. Шипестата му безформена глава се олюля наоколо, очите му блестяха. — И всичко това за шепа хора!
— За моите приятели! — извика в отговор Бен и вятърът запрати обратно думите в лицето му.
— За мен приятелите ти не са нищо!
— Честно казано, и ти за тях нищо не си! С изключение, предполагам, на Куестър Тюс — той те смята за много специален!
— Магьосникът ли? Ух!
— Прави каквото ти казах! — заповяда Бен.
— Мразя те, Холидей!
— Съжалявам — това не ме интересува!
— Ще започне да те интересува! Рано или късно ще се освободя от теб и тогава ще съжаляваш, че си решил да ме използваш по този начин!
Драконът отново обърна глава напред и студеният му металически глас заглъхна от пристъпа на вятъра. Бен нищо не каза. Хвана поводите й ремъците на седлото още по-здраво.
Летяха над Зеленоречието към центъра на долината. Бен не знаеше накъде отиват. Знаеше само, че драконът го води към Абадон, но нямаше и представа къде се намира той. Абадон беше пъкълът на Ландовър, но вратите му бяха проходи на времето, като онзи, през който бе минал на идване от своя свят. Не бяха обаче същите проходи на времето. Бяха различни от мъглите, които обкръжаваха долината. Страбо му бе казал, че са скрити някъде в долината, където само демоните и драконите могат да достигнат…
Внезапно Страбо започна да лети по-бавно и направи широк кръг, поемайки обратно. Бен погледна надолу. Долината представляваше пелена от мъгла и мрак. Страбо широко разтвори криле и рязко се отпусна на вятъра на нощта.
— Дръж се здраво, Холидей! — извика му драконът.
Страбо внезапно започна да се спуска с прилепнали назад криле и изпънат врат. Полетяха по-бързо и драконът рязко се заспуска. Вятърът зловещо бучеше в ушите на Бен Холидей и заглушаваше всичко останало. Земята започна да се очертава като безформено петно, което придобиваше форма с всяка секунда от спускането им. Бен направо се вледени. Спускаха се твърде бързо! Щяха да се приземят точно насред Зеленоречието!
Тогава най-неочаквано огън изригна от гърлото на Страбо и образува огромна светла арка от алени пламъци. Въздухът сякаш се разтопи като прогорял целофан, на който огънят е направил дупка по средата. Бен примижа срещу вятъра и видя как черната дупка се отваря пред тях, сякаш от самата нощ. Драконовите пламъци стихнаха, ала дупката остана. Те минаха през нея в пустия мрак. Ландовър изчезна. Потъналото в мъгла Зеленоречие също. Чу се всмукващ шум и дупката зад тях се затвори. Настана внезапна тишина.
Страбо започна да лети хоризонтално в мрака. Бен леко се понадигна, сгушен между шиповете на дракона, и със страх и удивление се огледа наоколо. Светът се бе променил напълно. Луната и звездите ги нямаше, имаше само мастиленочерно небе над назъбени върхове и дълбоки проломи. Там, където земята и небето се допираха, проблясваха светкавици и на хоризонта се разкриваше странна игра на светлини. В далечината тътнеха вулкани и червеникавите им пламъци просветваха от конусообразните върхове на планините. Потоци лава изригваха като дълги червени струи кръв. Цялата земя се тресеше от тези изригвания и гейзери огън и разтопени скали бликаха към небето на фона на мрака.
— Абадон! — предупреди го Страбо. Гласът му бе нисък и съскащ.
Драконът се спусна надолу с главозамайваща скорост, Бен усети как стомахът му се свива. Покрай тях се стрелкаха планински върхове и огънят от вулканите изригваше навсякъде. Бен беше ужасен. Абадон бе въплъщението на най-черните му кошмари. Не беше виждал нищо по-враждебно. В този свят нищо не можеше да оцелее.