Коболдите яростно изсъскаха и посочиха нещо. Куестър веднага кимна и ентусиазмът му го напусна.
— Да, с право ме прекъсвате — наистина бях забравил — той хвана Бен за ръката. — Аз си бърборя, ваше величество, докато има много по-неотложни неща. Силфидата е много болна — той се поколеба, после дръпна Бен подире си. — Съжалявам, ваше величество, но тя може би умира.
Усмивката на Бен изчезна на минутата. Те забързаха напред, където бе клекнал Страбо, наблюдавайки ги с полуотворени очи. Абърнати бе вече клекнал в тревата до безжизненото тяло на Уилоу. Бен коленичи до него, Куестър и коболдите също приближиха.
— Когато бяхме заловени в Абадон, дойде времето Уилоу да се свърже със земята — промълви Куестър. — Тя не можа да преодолее тази неотменна потребност, но скалата не я прие.
Бен потръпна. Уилоу се бе опитала да се преобрази, неспособна да преодолее своята нужда, но опитът бе останал само частично завършен. Кожата й се бе набръчкала и бе станала като дървесна кора, пръстите на ръцете и краката й се бяха превърнали в разкривени корени, косата й бе станала на крехки клони и тялото й се бе разкривило. Беше ужасно да я гледа човек и Бен нямаше сили за това.
— Тя още диша, ваше величество — тихо каза Абърнати.
Бен се опита да преодолее своето отвращение.
— Трябва да я спасим — отвърна той, опитвайки се отчаяно да измисли какво да правят. Той ужасено видя как тялото на Уилоу изведнъж конвулсивно потръпна и от едната й китка изникнаха още корени. Очите на силфидата потрепнаха и отново се затвориха. Тя беше в агония. Бен пламна от гняв.
— Куестър, използвай магията си!
— Не, ваше величество — поклати бавно глава Куестър. — Магията, която аз владея, не може да я спаси. Може да я спаси само едно. Тя трябва да довърши своето преображение.
Бен се нахвърли върху магьосника.
— Как, но дяволите, може да направи това, та тя едва диша!
Никой нищо не каза. Той отново се обърна към момичето. В никакъв случай не трябваше да я оставя сама с Нощната сянка. Не биваше да й позволи да идва с него. Всичко това бе станало по негова вина. Негова ще е вината, ако умре…
Той тихо изруга и се опита да се отърси от тази мисъл. През ума му минаваше какво ли не.
Тогава внезапно си спомни.
— Старите борове! — възкликна той. — Гората в Елдъру, където майка й танцуваше и тя се преобрази в онази нощ! Това място е специално за нея! Може би там ще успее да довърши трансформацията си! — той вече бе скочил и даваше разпорежданията си на останалите. — Хайде, помогнете ми да я занесем! Страбо, наведи се!
Занесоха силфидата при дракона и я качиха на гърба му. Качиха се и те до нея и успяха, доколкото могат, да се привържат към импровизираното седло. Бен яздеше пред момичето, което бе в безсъзнание, Куестър и Абърнати зад него, а коболдите от двете страни на стремената.
Страбо изръмжа подразнен в отговор на командата на Бен, после се издигна в нощното небе. Летяха на юг, драконът пое една посока и се напрегна да увеличи скоростта си. Имаше опасност вятърът да ги издуха от проскърцващото седло. Минутите минаваха и хълмистият район на север започна да отстъпва пред равнините на Зеленоречието. Бен протегна ръка и докосна тялото на силфидата. Кожата й, подобна на дървесна кора, беше хладна и твърда. Бяха на път да я загубят. Нямаше много време. Отминаха Зеленоречието и под тях се появиха горите и реките на езерната страна — потънали в цветове райони, които се подаваха под пелената на мъглата. Драконът полетя по-ниско, носейки се над върховете на дърветата и планинските вериги. Бен целият се тресеше от нетърпение и напрежение. Държеше Уилоу за ръка и имаше чувството, че усеща как животът я напуска.
Тогава Страбо рязко сви наляво и полетя надолу към гората. Дърветата се втурнаха да го посрещнат, след което се подаде малката полянка отвъд стена от клони. Веднага след това всички отново бяха на земята. Бен слезе безмълвно, а заедно с него и останалите, като всички енергично се впуснаха да свалят Уилоу. Гората се издигаше наоколо им като стена и кълба мъгла плуваха между редовете от тъмни стволове. Бунинън просъска насреща им и ги поведе със сигурен инстинкт. Вървяха между дърветата, като едва си проправяха път в полумрака, носейки деформираното тяло на момичето.