Стигнаха боровата горичка само след секунди. Боровете се издигаха мълчаливо в мъглата, като часови на фона на мрака. Бен поведе редицата до центъра на горичката, където майката на Уилоу бе танцувала онази нощ, преди той да напусне Елдъру.
Те нежно положиха Уилоу долу. Бен усещаше китката на момичето над корените и ластарите, които се подаваха от кожата й. Китката бе студена и безжизнена.
— Тя не диша, ваше величество! — промълви Куестър полушепнешком.
Бен обезумя. Той вдигна пострадалата силфида в ръце, притисна я до себе си и се разрида.
— Ти не можеш да умреш, Уилоу, не можеш да ми причиниш това! — люлееше я в ръце, усещайки грубата й кожа да дращи лицето му. — Уилоу, отговори ми!
Изведнъж му се стори, че държи Ани, нейното смазано и окървавено тяло след катастрофата, която беше отнела живота й. И ето че бе надвиснала нова катастрофа. Усещането бе толкова силно, че той простена. Усещаше костите, кръвта и разпокъсаната плът; усещаше малкия крехък живот на нероденото му дете.
— О, господи, не! — тихо извика той. Отметна глава и образът изчезна. Сега държеше Уилоу отново. Наведе се и започна да целува силфидата по лицето и устата, а сълзите му капеха по бузите й. Беше загубил Ани и детето, което тя носеше. Нямаше да понесе и загубата на Уилоу.
— Не умирай — умоляваше я той. — Не искам да умираш, Уилоу, моля те!
Крехкото й тяло се размърда, сякаш откликваше почти чудодейно и тя отвори очи. Той се загледа в тези очи, без да обръща внимание на съсипаното лице и тяло, на пораженията, нанесени от незавършената трансформация. Хвана се за тази искрица живот, която още гореше в нея.
— Върни се при мен, Уилоу — умоляваше той. — Ти трябва да живееш!
Очите й отново се затвориха. Ала тялото на силфидата този път се раздвижи по-силно и конвулсиите се превърнаха в спазми, в усилие да овладеят мускулите. Уилоу преглъщаше усилено.
— Бен, помогни ми. Подкрепи ме.
Той бързо я изправи на крака и останалите се отдръпнаха. Държеше я така, усещайки как жизнените й сили се връщат и трансформацията започва отново. Корените й проникнаха дълбоко в горската пачва, клоните започнаха да нарастват и да се разклоняват и стволът се уголеми и втвърди.
После всичко притихна. Бен вдигна поглед. Промяната се беше извършила. Уилоу се бе превърнала във върба. Всичко щеше да се оправи.
Той плътно притисна очи.
— Благодаря ти — прошепна.
Наведе глава, обгърнал с ръце крехкия ствол и зарида.
Призори се появи демонът. Изникна сякаш от мрака — черно и безформено създание, обвито в броня. Това стана най-неочаквано. Вятърът изсвистя, мъглата се раздвижи и ето че демонът беше тук.
Бен се пробуди почти намига. Спеше на пресекулки и се бе свлякъл до дънера на върбата от умора. Страбо сигурно бе още на поляната, където Бен го остави.
Демонът приближи и Бен се изправи да го посрещне. Коболдите мигновено застанаха пред него, за да препречат пътя на демона. Абърнати скочи и ритна Куестър грубо. Магьосникът също се събуди и се изправи на крака. Демонът носеше шлем на главата си и се оглеждаше наоколо. Алените му очи измериха дружината и боровата горичка с опитен поглед.
После заговори. Бен нищо не разбираше от думите му и речта приключи едва ли не преди да е започнала. Куестър се подвоуми, после отново се обърна към Бен.
— Марк ви отправя предизвикателство, ваше величество. Той иска да се срещнете в двубой след три дни при изгрев слънце в Престолнината.
Бен кимна безмълвно. Ето че ставаше онова, което очакваше от самото начало. Времето бе отлетяло. Той почти не беше на себе си, все още много изтощен от изпитанието през последните седем дни, но веднага си даде сметка какво означаваше подобно предизвикателство.
Марк не можеше повече да го търпи. Демонът беше ядосан.
Ала възможно бе — напълно възможно — да е разтревожен. Куестър му бе казал на времето, че демонът отправя предизвикателствата си само в средата на зимата — а сега зимата бе твърде далеч. Демонът искаше да ускори нещата.
Бен помисли какво може да значи това, ала само тръсна глава. Беше все едно. Той отдавна бе решил да остане и нищо вече не можеше да промени решението му. Сам се удиви колко бе твърдо това решение. Беше му приятно да го установи.
Той кимна към вестоносеца.
— Ще бъда там.
Демонът изчезна в кълбо мъгла. Бен остана загледан подире му, после вдигна очи към дърветата, където първите зари на утрото посребряваха далечния хоризонт.