За радост нямаше повече поводи да се занимава с този въпрос точно в момента. Появи се Речния господар, предупреден от хората си, че нещо странно става в горичката със старите борове. Страбо бе прелетял към нея посред нощ и бе излетял отново оттам призори. Бе довел неколцина души със себе си, включително някакъв си мъж на име Холидей, който претендираше за ландовърския престол, магьосника Куестър Тюс и изчезналата дъщеря на Речния господар. Бен прие Речния господар с извинения за безпокойството и кратко обяснение за онова, което им се беше случило през последните няколко седмици. Той каза на Речния господар, че Уилоу е тръгнала с него по негова собствена молба и че самият той не е успял да предупреди Речния господар по-рано. Помоли силфидата да остане с него още няколко дни и поиска да се срещнат отново след три зори в Престолнината.
Нищо не каза за предизвикателството на Марк.
— Защо трябва да се срещаме, ваше величество, в Престолнината? — натъртено понита Речния господар. Неговите хора бяха навсякъде около тях като призрачни сенки сред ранната утринна мъгла. Очите им проблясваха иззад сенките на дърветата.
— За да поискам отново вашия обет за вярност пред трона на Ландовър — отвърна Бен. — Смятам, че този път ще ми го дадете.
Съмнение и нещо като тревога се изписа на изваяното лице на Водния дух и хрилете на врата му престанаха да потрепват равномерно.
— Казал съм ви условията за подобен обет — тихо отвърна Речния господар. В гласа му прозвуча нещо като предупреждение.
Бен не отмести поглед.
— Зная това.
Речния господар кимна.
— Много добре. Ще бъда там.
Той прегърна леко Уилоу, даде й позволение да остане с Бен и си тръгна. Хората му изчезнаха заедно с него и се скриха в мрака на гората. Бен и неговата малка компания останаха сами.
Уилоу приближи и обгърна ръката на Бен.
— Той няма намерение да ти засвидетелства своята вярност, Бен — прошепна тя, като сниши глас, за да не я чуят останалите.
Бен унило се усмихна.
— Зная. Ала се надявам, че няма да има друг избор.
Време бе да вървят. Изпрати Буниън до замъка Риндуеър с известие за Календбор и останалите лордове на Зеленоречието. Беше изпълнил желанието им и ги бе отървал от Страбо. Сега бе техен ред. Определяше им среща в Престолнината подир три дни, за да получи от тях обет за вярност.
Бунинън безмълвно изчезна в гората, а Бен и останалите членовете на малката компания поеха към Сребърния дворец.
Този път им отне повече време да се върнат от Елдъру и езерната страна, защото вървяха пеш. Ала за Бен това нямаше никакво значение. Даваше му възможност да размишлява, а имаше за какво. Уилоу вървеше с тях, винаги близка, винаги мълчалива. Куестър и Абърнати многократно го питаха как смята да се справи с Марк, но той не им отвръщаше. Истината бе, че още нямаше никакви планове, ала не искаше те да знаят това. Предпочиташе да си мислят, че просто не иска да говори.
През по-голямата част от времето оглеждаше местностите, през които минаваха, и си представяше как са изглеждали преди западането на магията. Често си спомняше видението, което му бяха показали вълшебниците — светлата удивителна картина, в която мъглите, мракът и повяхването на живота на тази земя не съществуваха. Преди колко ли време долината е била такава, питаше се той. Колко ли време щеше да е необходимо, за да си възвърне този вид? Видението на — вълшебниците беше повече от спомен; то бе залог. Замисли се как дълбоки мъгли бавно се свличаха и скриваха слънцето и обгръщаха планините, замисли се за оредяващите гори от сини дъбове, започнали да вехнат и да се покриват с петна, за езерата и реките, обгърнати в сивота и мъгла, за поляните и ливадите, изсъхнали и пусти. Замисли се за живота на хората в долината, в един свят, който внезапно бе станал суров и неблагодатен. Замисли се отново за лицата на малцината, които се бяха явили на неговата коронация — на мнозината, които обграждаха пътя, по който вървеше към Риндуеър. Всичко това можеше да се промени, ако спре отпадането на магията.
Един крал, който може да служи на земята и да поведе хората, ще осъществи всичко това. Така смяташе Куестър Тюс. Проблемът на първо място бе породен от това, че двайсет години не бе имало крал на ландовърския престол.
Ала Бен трудно можеше да го разбере. Защо такова просто нещо като загубата или сдобиването с крал трябваше да има толкова голямо въздействие върху живота на долината? Кралят бе просто човек. Кралят бе просто символ. Как бе възможно един човек да е толкова важен?