Най-сетне реши, че е възможно, щом земята черпи живота си от магията, която я е създала, а магията се поддържа от властта на краля. Такова нещо едва ли бе възможно в свят, управляван само от естествени закони, ала тук бе така. Земята черпеше живота си от магията. Това твърдеше Куестър. Може би земята черпеше живота си от краля.
Такава възможност бе смущаваща и Бен не — можеше да обхване цялото й значение. Затова предпочете да се съсредоточи върху непосредствения си проблем, а той беше — да остане жив. Магията пропадаше без него. Земята без магията — също. Съществуваше връзка между трите. Ако можеше да я разбере, щеше да се спаси. Знаеше го инстинктивно. Вълшебниците не бяха създали Ландовър в един ден, за да видят как той се разпада на следващия само поради загубата на крал. Те сигурно са предвидили и осигурили начин да се появи отново крал — нов, различен, но крал, който да управлява и да поддържа силата на магията.
Ала какви гаранции са поставили за това?
Първият ден от пътуването им му се стори безкраен Когато падна най-сетне нощта и останалите заспаха, Бен остана буден, все още замислен. Дълго стоя така.
Вторият ден мина по-бързо и по обяд те почти бяха стигнали острова, където се намираше Сребърният дворец. Буниън ги чакаше на вратата, завърнал се от пътуването си до Зеленоречието. Той говореше бързо и бурно ръкомахаше. Бен не успя да го разбере.
Намеси се Куестър.
— Вашето известие е предадено, ваше величество — в гласа му имаше горчивина. — Лордовете на Зеленоречието са отговорили, че ще дойдат в Престолнината, както им е наредено — ала отлагат дотогава решението дали да дадат клетва за вярност пред трона.
— Не съм учуден — промърмори недоволно Бен. Той не обърна внимание на погледа, който си размениха магьосникът и Абърнати, и се отправи към входа. — Благодаря ти за усърдието, Буниън.
Бързо премина през коридора, който водеше към вътрешния двор. Останалите го следваха. Едва бе влязъл във фоайето, когато пред него изникнаха две опърпани привидения иззад сенките на някаква ниша и се хвърлиха в краката му.
— Ваше светло величество!
— Ваше могъщо величество!
Бен ахна, когато ги разпозна. Гони гномите Филип и Сот паднаха на колене пред него, като пълзяха и се търкаляха в краката му толкова жалко, че Бен се обърка. Козината им бе сплъстена и набучена с тръни, лапите им бяха целите в кал и те изглеждаха като измъкнати от някой водосточен канал.
— О, ваше величество, мислехме, че драконът ви е погълнал! — започна да вие Филип.
— Мислехме, че сте потънали в пъкъла! — ревеше Сот.
— О, вие имате голяма магия, ваше величество! — възхищаваше се Филип.
— Да, върнали сте се от света на мъртвите! — заяви Сот.
На Бен му се искаше да ги изрита до следващата седмица.
— Моля ви, бъдете така добри и ме оставете на мира! — заповяда той.
Те се бяха вкопчили в панталоните му и целуваха краката му. Опита се да се освободи, но гномите не го пускаха.
— Пуснете ме вече! — извика той.
Те паднаха назад, като още пълзяха по пода и премрежените им погледи надничаха към него очаквателно.
— Ваше светло величество — прошепна Филип.
— Ваше могъщо… — започна Сот. Бен ги прекъсна.
— Парснип, Бунинън — вземете тези две кални отрепки и ги заведете в банята, и не ги пускайте оттам, докато дойдат на себе си — коболдите извлякоха гони гномите от фоайето, докато те продължаваха да се търкалят. Бен въздъхна и внезапно усети умора.
— Куестър, искам двамата с Абърнати още веднъж да прегледате дворцовите хроники. Вижте дали има нещо — каквото и да е — което се отнася до някаква връзка между Ландовър, неговите крале и магията — той поклати тъжно глава. — Зная че ги преглеждахме преди и не открихме нищо, но… е, може нещо да сме-пропуснали… — и той продължи да върви.
Куестър храбро кимна.
— Да, ваше величество, може да сме пропуснали. Нищо не ни пречи да погледнем отново.
Той се изгуби из коридора, сподирен от Абърнати. Абърнати се колебаеше.
Щом тръгнаха, Бен остана сам с Уилоу, нежно хвана силфидата за ръка и я поведе по стълбите на кулата до Панорамата. Искаше да разгледа долината още веднаж и искаше — направо прехапа устни при тази мисъл — искаше да бъде с момичето. Откак се бе възстановила след преображението си, не бяха разговаряли по-задълго, но бяха заедно през повечето време. По-леко му ставаше с нея. Това му вдъхваше увереност, която не разбираше съвсем. Вдъхваше му сила.