— Ще откриеш отговорите за времето, което имаш.
— Чуй ме, Уилоу — Бен се отдръпна от лицето й. — Има само едно същество, което може да попречи на Марк да ме убие. Паладин. Ако Паладин се появи да ме защити, имам шанс. Това е напълно възможно. Той вече ме е спасявал няколко пъти, откакто дойдох в долината.
Той отново се притисна до нея.
— Ала той е призрак, Уилоу! Няма плът и сила! Той е само сянка, а една сянка не може никого да уплаши задълго! Аз нямам нужда от призрака, а от истинския Паладин! А дори и не зная дали истинският Паладин съществува!
Той говореше в изстъпление, но след като млъкна, изведнаж съзря зелените й очи, които спокойното гледаха.
— Щом е идвал и по-рано, Бен, ще дойде отново — тя замълча. — Помниш ли, когато ти казах, че ти си очакваният мъж, предречен от предзнаменованието, втъкано в брачното ложе на моите родители? Ти тогава не ми повярва, но се убеди, че е така. Казах ти и още нещо, Бен. Казах ти, че усещам колко си различен; казах ти, че вярвам, че ти си предопределен да бъдеш крал на Ландовър. И продължавам да вярвам в това. Убедена съм, че Паладин отново ще дойде и ще ти се притече на помощ.
Той дълго и безмълвно остана загледан в нея. После леко докосна устните й.
— Струва ми се, че има само един начин да се разбере дали е така.
Той й се усмихна окуражително и хвана ръцете й в своите.
Двамата се отправиха заедно към вратата.
Зората крадливо се промъкваше над престолнината. Първите леки сребристи отблясъци започваха да просветляват небето на изток над върхарите на дърветата. Бен и членовете на малката му дружина бяха пристигнали няколко часа по-рано и се бяха скупчили на подиума. Другите пристигаха през цялата нощ. Там беше Речният господар, застанал в началото на гората и заобиколен с десетки хора от своето племе, които наподобяваха бледи призраци на фона на мъглата и нощта. Лордовете на Зеленоречието бяха също там — облечени в бойни доспехи, с проблясващи оръжия. Бойните коне пристъпваха от крак на крак и рицарите стояха близо един до друг като железни статуи. Вълшебни същества и хора се гледаха едни други отвъд редиците места за коленичене с бели кадифени възглавнички. В полуздрача очите им святкаха бдително.
Бен тихо седеше на трона в центъра на подиума — Уилоу бе от едната му страна, а Куестър и Абърнати — от другата. Коболдите се бяха свили точно пред него. Филип и Сот не се виждаха никъде. Гони гномите отново бяха изчезнали.
Сигурно са се заровили поне на пет-шест метра под земята, мислеше си Бен, леко заинтригуван.
— Абърнати — рязко се обърна Бен, за да потърси кралския писар.
Кучето подскочи като чу гласа му, но бързо се овладя и сковано се поклони.
— Да, ваше величество?
— Иди при Календбор и лордовете на Зеленоречието, после при Речния господар. Кажи им да дойдат при мен на подиума.
— Да, ваше величество.
Той тръгна веднага. Абърнати нито веднаж не се бе скарал с Куестър, откакто напуснаха двореца. И двамата се държаха най-благопристойно — седяха като на тръни. Това още повече притесни Бен, отколкото ако се бяха държали нормално.
— Ваше величество — прошепна Куестър като се наведе близо до него — Почти зазорява, а вие не носите нито броня, нито сте взели оръжие. Позволете ми да ви дам всичко необходимо.
Бен вдигна очи към подобния на плашило силует със сивата му роба с цветни шарфове, с неговата падаща на кичури коса и брада, после към сбръчканото му, притеснено лице и ласкаво се усмихна.
— Не, Куестър. Не ми трябва нито броня, нито оръжие. Те няма да ми помогнат срещу създание като Марк. Няма да мога да го победя по този начин. Трябва да намеря друг подход.
Куестър Тюс се прокашля.
— Имате ли нещо предвид, ваше величество? Бен усети онзи хлад, който се спотайваше дълбоко в него го изгаря.
— Може би — излъга той.
Куестър се дръпна. Сенките, обгръщащи поляната, започваха да избледняват с развиделяването. От мрака се появиха сенки — лордовете на Зеленоречието и Речният господар заедно с някои членове на семейството му. Бен се изправи и отиде в края на подиума, като мина покрай коболдите, които стояха нащрек. Силуетите на лордовете, целите обвити в броня, както и крехките сенки на вълшебниците, се срещнаха пред него.
Той си пое дълбоко дъх. Нямаше смисъл да им спестява истината.
— Призори Марк ще се яви насреща ми — тихо им каза той. — Ще бъдете ли с мен в тази битка?