— Нали ви казах да се отдръпнете, дявол да го вземе! Веднага да се махате от мен!
Абърнати се отдалечи. Коболдите оголиха дългите си зъби срещу вятъра и мрака, колебаейки се какво да правят. Бен сграбчи Уилоу и я предаде в ръцете им, като ги отстрани и тримата. Те се отдалечиха, а Уилоу, разстроена, се озърташе назад като обезумяла.
Куестър Тюс не искаше да отстъпи.
— Аз мога да помогна, ваше величество! Вече владея магията и…!
Бен го хвана за раменете и го разтърси, като се бореше срещу вятъра, който нахлуваше от пъкъла с всичката си сила.
— Не, Куестър! Този път никой няма да остава с мен! Веднага слез от подиума!
Той отхвърли магьосника с един замах на метър и половина-два и му махна да върви. Куестър метна поглед назад, видя решимостта в очите на Бен и се отдалечи.
Бен остана сам. Лордовете на Зеленоречието и техните рицари, както и Речният господар и неговите вълшебни създания се сгушиха сред сенките на гората, като криеха лица от мрака и вятъра. Куестър и останалите клекнаха край подиума. Знамената плющяха и се вееха на вятъра. Сребристите им пилони се клатушкаха и огъваха. Гърмът отекваше страховито и нестихващо.
Бен целият се тресеше. Страхотни специални ефекти, помисли си по най-абсурден начин той.
Сенките и мъглите се виеха и срещаха в отсрещния край на поляната, отделяйки хората от вълшебните същества, свити сред дърветата. Гърмът трещеше като експлозия.
В този момент изникнаха демоните — орда тъмни, безформени силуети, които сякаш изникнаха от нищото и се изсипаха от мрака. Змейовете, които бяха възседнали, ръмжаха и риеха земята, а броните и оръжията им потракваха и пукаха като кокали. Ордата се разрастваше и се разливаше като петно на фона на крехката изгряваща светлина, като напредваше към подиума и задръстваше редовете с възглавнички за коленичене.
Гърмът и вятърът заглъхнаха и във внезапно настъпилата тишина се чуваше само шумно дишане и ръмжене. Демоните бяха заели почти цялата Престолнина. Бен Холидей и малката му шайка приятели се оказаха остров сред море от тъмни силуети.
Посред редиците на армията се отвори коридор и през отвора се стрелна огромно крилато създание — наполовина змия, наполовина вълк, което носеше на гърба си едно бронирано чудовище. Бен си пое дълбоко дъх и се изпъчи решително.
Железният Марк се бе изправил насреща му.
МЕДАЛЬОНЪТ
Това бе най-страшният миг, който Бен Холидей бе преживявал.
Железният Марк пришпорваше вълка-змей през редовете на демоните и бавно скъсяваше разстоянието помежду им. Черната ризница бе продупчена и протрита, но грозно проблясваше в полуздрача. Оръжията стърчаха от калъфките и коланите — мечове, бойни секири, ками и още половин дузина други. По ръцете и краката, както и по гърба на Марк, имаше цяла редица шипове, щръкнали като бодлите на бодливо свинче. Забралото на шлема с черепа на смъртта бе спуснато, но през железните му процепи просветваха яркоалените му очи.
Бен не беше забелязал по-рано, че Марк е поне два и половина метра висок. Беше грамаден.
Вълкът-змия вдигна шипестата си глава, огромните му челюсти се раззинаха и зъбите се оголиха. Той просъска и звукът приличаше на пара, изпусната под високо налягане. Близна със змийския си език утринния въздух.
Звукът от дишането на демоните отекна като бърз и пронизителен отговор.
Бен остана внезапно като парализиран. И преди се бе чувствал уплашен от съществата, които бе срещал, и опасностите, на които се бе натъквал през краткия си престой в Ландовър — но никога като сега. Смяташе, че може да бъде равен в тази борба, но не беше. Марк щеше да го унищожи и той не знаеше как да му попречи. Беше обзет от страх, застинал като животно, хванато най-сетне натясно от най-големия си враг. Бе готов да побегне на минутата, но не можеше. Можеше само, да стои там и да гледа как демонът го приближава, чакайки неминуемата си гибел.
С огромно усилие успя да пъхне ръка под туниката си и да хване медальона.
Гравюрата на Сребърния дворец, изгряващото слънце и възседналия кон рицар се вряза в ръката му. Медальонът бе единствената му надежда и той се хвана за него като удавник за сламка.
Помогни ми, молеше се той.
Демоните остро просъскаха в знак на очакване. Марк намали хода на вълка-змия и шлемът със смъртоносния череп се вдигна предизвикателно.
Още не е късно — все още мога да избягам, казваше си Бен, обзет от ужас. Все още мога да използвам медальона, за да се спася!