В този момент нещо се мерна в паметта му — без да може да определи какво. Страхът има много лица, бяха го предупредили вълшебните същества. Трябва да се научиш да ги различаваш. Думите само го побутнаха, но това бе достатъчно, за да се освободи от мъртвата хватка на страха и да започне отново да разсъждава. Мислите му се отприщиха. Откъслечни разговори и събития, отнасящи се до медальона, се стрелкаха в съзнанието му едни подир други. Въртяха се и се щураха като отломки посред неочакван водовъртеж и той отчаяно се опитваше да се улови за тях.
Спокойният глас на Уилоу му шепнеше посред това объркване: Отговорите, от които се нуждаеш, са в тебе.
Ала защо, по дяволите, не можеше да ги открие!
В този момент паметта му се съсредоточи около едно единствено предупреждение, което той бе почти забравил в хаоса на отминалите дни и седмици, и той го открои измежду другите. Колкото и да бе чудно, то бе дошло от Мийкс. Съдържаше се в писмото, което придружаваше медальона.
Никой не може да ти отнеме медальона, се казваше в писмото.
Той си повтори тези думи, чувствайки, че в тях се криеше нещо важно, макар и още да не разбираше какво е то. Ключът бе този медальон. Винаги бе знаел това. Бе положил клетва като крал пред него. Той бе символът на неговата власт. Всички го признаваха като белег на това, че е крал. Той беше ключът за влизане и излизане от Ландовър. Той беше ключът за връзката между кралете на Ландовър и Паладин.
Марк заби метални шпори в люспестото тяло на вълка-змия и звярът се наведе напред още веднаж и просъска от ярост. Армията от демони настъпваше заедно с него.
Той не може да ми отнеме медальона, изведнаж осъзна Бен. Марк ще има нужда от медальона, но не може да ми го отнеме. Имам някакво чувство, че е така. Той изчаква да го използвам, за да изчезна завинаги от Ландовър. Точно това очаква да сторя. Точно това иска всъщност той.
Мийкс също искаше това. Всичките му врагове искаха това.
Значи имаше основателна причина да не го позволи.
Той извади медальона изпод туниката си и го остави да пада на гърдите му така, че всички да го виждат. Няма да го махне. Няма да го използва, за да избяга. Няма да остави Ландовър, след като бе положил толкова усилия, за да остане. Той вече принадлежеше на тази земя, жив или мъртъв. Тук бе неговата родина.
Тук бе неговото призвание.
Той изведнаж си помисли отново за Паладин.
Железният Марк наближаваше с наведена към гърдите му пика, заострена на върха. Бен чакаше. Вече не чувстваше страх. Вече не чувстваше нищо, освен възвърнатата упоритост и решителност.
Това бе достатъчно.
В отсрещния край на ливадата проблясна светлина и озари в брилянтната си белота сенките и мрака. Марк се извърна и сред редиците на демоните се разнесе глухо съскане в знак на разпознаване.
От светлината се яви Паладин.
Бен целият потрепера. Нещо в него го привличаше с непреодолима сила към привидението — като невидим магнит. Сякаш призракът протягаше ръце към него.
Паладин стигна до края на гората и спря. Зад него светлината угасна, но този път той не изчезна заедно с нея, както бе ставало преди. Този път остана.
Бен целия се гърчеше вътрешно, чувстваше, че се отделя от тялото си, колкото и невероятно да му се струваше. Искаше му се да вие. Какво ставаше с него? Съзнанието му бързо работеше. Демоните бяха като полудели — крещяха, виеха и се мятаха на всички страни. Марк излезе напред посред тях и вълкът-змия, който яздеше, ги затъпка под краката си като стръкчета трева. Бен чу как Куестър го викаше. Чу, че и Уилоу го викаше — и чу собственият си глас да им отвръща.
В този момент при цялото си объркване и физическо страдание той видя нещо грандиозно и страховито. Паладин бе престанал да бъде призрак. Той бе реален!
Усети как медальонът пари гърдите му, озарен от сребриста светлина. Усети го като парче лед, после като огън и най-сетне като нещо различно. След туй го видя как се понесе напред през Престолнината към мястото, където чакаше Паладин.
Гледаше как самия той бе понесен заедно с медальона.
Имаше време само колкото за едно единствено, смайващо откровение. Имаше един въпрос, който никога не беше си задавал — който никой от тях не беше поставял. Кой беше Паладин? Сега вече знаеше.
Той самият.
За да открие това, бе потребно само да се посвети истински на тази магическа земя. Единственото, което трябваше да направи, за да върне Паладин обратно, бе да надмогне поривите за бягство и да вземе окончателно и безвъзвратно решението да остане.