Пръстите му се добраха до калъфката на железовърхия боздуган.
Паладин се изправи на крака, вкопчен с едната си ръка в бронираното тяло на Марк, а с другата хванал боздугана. Железният му връх се удари в шлема на Марк и тръпка премина по него. Паладин замахна с оръжието още веднаж с цялата си сила. Металното забрало се вдигна и лицето отдолу се подаде — цялото потънало в кръв и разкривено. Сребриста светлина се излъчи от тялото на Паладин. Боздуганът още веднаж се вдигна и замахна. Главата на смъртта се разби на парчета.
Железният Марк се строполи на земята като безформена маса от тъмен метал. Паладин бавно се изправи и се отдръпна встрани.
Над Престолнината се спусна тишина — обвивка от пълно мълчание, което сякаш говореше само по себе си. Вятърът се надигна с вой, гръм отекна в гората, завъртя се вихрушка от сенки и мрак и вратата на Абадон внезапно се разтвори около демоните. С крясъци и вой те изчезнаха обратно в пъкъла.
Поляната отново остана празна. Мракът и сенките се стопиха. Светлината на зората озари Паладин, докато той се качваше на своя кон. Светлината блестеше върху ризницата му, която вече не бе потъмняла и изхабена, а съвсем като нова. Светлината проблясваше и се отрази в конника от медальона, който носеше кралят на Ландовър, застанал сам в предната част на подиума.
После светлината угасна и Паладин изчезна.
Бен Холидей вдишваше утринния въздух и усещаше топлината на слънцето по цялото си тяло. Почувства се в миг безтегловен в лекото облекло на Ландовърски крал, освободил се от бойните доспехи на Паладин. Времето отново започна да тече, нещата взеха да се движат и да се връщат по местата си.
Отново бе самият той. Сънят или кошмарът, каквото и да беше онова, което преживя, бе свършило.
Смътни фигурки се размърдаха сред горските дървета и изникнаха в Престолнината — хора и вълшебни същества, лордове и рицари от Зеленоречието, Речният господар от езерната страна с неговите хора — всички внимателно запристъпваха напред между храстите. Приятелите на Бен се появиха иззад укритието си под подиума с изумени изрази на лицата. Уилоу се усмихваше.
— Ваше величество… — започна безпомощно Куестър, но се запъна. После бавно падна на колене пред подиума.
— Ваше величество — прошепна той.
Уилоу, Абьрнати и коболдите коленичиха до него. Филип и Сот се появиха отново като по силата на някаква магия и също коленичиха. Всички по цялата поляна — хората от Зеленоречието и вълшебните същества паднаха на колене — Речният господар, Календбор, Стрехан и лордовете от Зеленоречието — всички бяха тук.
— Ваше величество — мълвяха те.
— Ваше величество — промълви на себе си той.
КРАЛ
След това всичко бе просто. Дори и за новопосветен крал като Бен не беше особено трудно да се сети как да постъпи с всички тези изумени поданици. Той ги накара да станат на крака и веднага да отидат в Сребърния дворец за празненството в чест на победата. Досега всичко вървеше трудно и може би утре също щеше да бъде трудно, но за останалата част от деня поне всичко протече като по мед и масло.
Той преведе с езерната птица приятелите си, Речния господар и неговото семейство, лордовете от Зеленоречието и тяхната свита и остави войниците и останалия антураж да се настанят около брега. Всички бяха превозени на няколко пъти и той си каза, че за следващото празненство ще трябва да се построи мост.
— На времето имаше мост, ваше величество — тайничко му прошепна Куестър, сякаш бе прочел мислите му, — но когато умря старият крал, хората престанаха да идват в двореца, армията се разпиля и той опустя. Мостът не бе поддържан и се порути, дъските му се напукаха и изгниха, въжетата се протриха, пироните ръждясаха — и мостът се превърна само в пречка, която свидетелстваше за жалкото състояние на цялото кралство. Опитах се да го спася с магията си, но нещата не станаха така, както възнамерявах… — той млъкна и се запъна.
— Нещата ли? — вдигна вежди Бен.