Те важно кимнаха и промърмориха нещо в знак на съгласие. Но пелена на съмнение остана спусната над очите им. Никой още не беше напълно уверен, че Бен Холидей е човекът, който може да държи неприятелите им надалеч. Никой не беше убеден, че той е кралят, от когото се нуждаят. Победата му над Марк беше впечатляваща, но това беше само единична победа. Щяха да почакат и да видят.
Бен приемаше това. Поне му бяха засвидетелствали своята вярност. Щеше да намери начин да спечели доверието им.
За миг мислите му се върнаха към битката, която бяха водили Паладин и Марк. На никого не беше казал за онова, което бе узнал за връзката между рицаря и себе си. Не беше сигурен дали трябва изобщо да го споменава. Питаше се дали ще може отново да извика Паладин, ако възникне нужда от рицаря. Надяваше се, че ще може. Но целият се смразяваше, когато си спомнеше преображението, което бе станало с него под тази метална броня — чувствата и емоциите, които бе споделил със своя закрилник, спомените за битки и смърт. Отърси глава. Само наистина неотменна принуда би могла да го накара отново да повика Паладин…
Един от лордовете пак вдигна тост за негово здраве. Той го прие и пи. Дано съм жив и здрав, помисли си Бен.
Замисли се за друго. Трябваше веднага да положи усилие за възстановяването на Престолнината. Много щети бяха нанесени по време на битката с Марк. Земята бе съсипана, белите кадифени възглавнички за коленичене и подпиране на ръцете бяха изпокъсани и колоните за знамената и високите стълбове бяха разклатени. Престолнината трябваше да бъде възстановена. За всички тя беше основен символ, но най-вече — за него.
— Бен — Уилоу стана от мястото си и отиде при него. Тя вдигна чаша с вино. — Щастие ви желая, ваше величество — пожела му тя с тих глас посред шумотевицата.
Той се усмихна.
— Струва ми се, че вече съм намерил щастието, Уилоу. Ти и останалите ми помогнахте да го открия.
— Наистина ли? — изгледа го тя. — Значи вече не те преследва болката от загубата на предишния си живот?
Тя имаше предвид Ани. Пред очите му се яви образът на мъртвата му жена, после изчезна. Свършило се бе с неговия предишен живот и той нямаше никога да се върне. Сега Бен можеше да се примири с това. Никога нямаше да забрави Ани, но можеше да продължи по своя път.
— Вече не ме преследва — отвърна той. Тя го погледна със зелените си очи.
— Надявам се, че ще ми позволиш да остана, докато се убедя в това, Бен Холидей?
Той бавно кимна.
— Много бих искал.
Тя се наведе близо до него и го целуна по челото, по бузата и по устатата. Пиршеството наоколо им продължаваше, без никой да ги забелязва.
След полунощ празненствата свършиха и гостите започваха да се оттеглят в стаите, които бяха приготвени специално за тях. Бен каза лека нощ на всички, които останаха, и си мечтаеше вече за своето удобно легло, когато се появи Куестър, малко притеснен.
— Ваше величество — започна той и млъкна. — Един от лордовете бе довел със себе си в Сребърния дворец своето любимо кученце, ала то изчезнало.
Бен вдигна вежди.
— Кученце ли? Куестър кимна.
— Нищо не съм казал на Абърнати…
— Разбирам — Бен се огледа наоколо, Филип и Сот не се виждаха никакви.
— И мислиш, че…?
— Само допускам, ваше величество.
Бен въздъхна. Утрешните проблеми вече го налягаха. Но това значеше, разбира се, че бе доживял до сутринта. Не можа да сдържи усмивката си.
— Какво говориш, Куестър — да вървим да видим дали гномите не се канят да си похапнат посред нощ.
Негово величество, Бен Холидей, кралят на Ландовър, започна новия си ден много по-рано, отколкото бе очаквал.