В картата не се казваше кой ще го чака. Нито пък в писмото.
Казваше се, че някой по-късно ще дойде да прибере колата. Телефонът щеше да послужи, за да повика транспорт в случай, че по-късно реши да се върне. Беше даден телефонен номер.
Изведнаж го налегна съмнение. Намираше се сред някаква далечна, неизвестна местност и само Мийкс знаеше точно къде е. Ако просто изчезнеше, Мийкс изведнаж щеше да се окаже собственик на неговия милион — ако допуснеше, че всичко е съзнателна измама. И по-странни неща са били правени, и то за много по-малки суми.
Замисли се за такава вероятност, но тръсна глава. Невъзможно бе. Мийкс беше агент на „Роузънс“, а човек в неговото положение сигурно бе основно проучен. Освен това имаше твърде много начини да бъде заловен при подобно деяние. Майлс знаеше за контактите на Бен с фирмата и причината за тези контакти. Можеха да бъдат проследени и изпратените суми. Копия от писмото на Мийкс бяха оставени сред неговите ценни книжа. А и обявата за продажбата на Ландовър беше публично достояние.
Той изтласка съмненията от съзнанието си и насочи цялото си внимание към пътя. От седмици гореше в очакване на онова, което предстоеше. Едва успяваше да се владее. Освен това спа зле през нощта и се събуди призори. Естествено бе да го тормозят какви ли не нездрави мисли.
Стигна в началото на магистрала „Хоризонт“ за малко повече от трийсет минути и свърна на юг. Двупосочното платно навлизаше неотклонно в Сините планини и се виеше между гори и планински склонове, извисили се в късното ноемврийско слънце. От двете страни се разкриваха просторни гледки, ширналите се национални гори и паркове прелитаха покрай него с пейзажи, от които на човек му спираше дъхът. Пътуването бе леко. Срещна три коли в насрещното платно. Това бяха семейства с къмпингови екипировки. Едната кола теглеше каравана. Не настигна никой, който да пътува на юг.
Двайсет минути по-късно той зърна завоя, отбелязан със зеления знак и номер 13, обозначен в черно. Отне газта, свърна с „Нюйоркъра“ на калдъръмената крайпътна просека и спря пред телефона и заслона. Слезе от колата и се огледа наоколо. Крайпътната ивица стигаше вдясно до една издатина с верига и парапет, от която се виждаха гори и планински хребети на мили надалеч. Това бе малка част от националния парк. От отсрещната страна на пустия път в утринната слънчева светлина се издигаше планински склон — лабиринтът от дървета и скали бе обгърнат в накъсана пелена от мъгла. Загледа се нагоре към планинския връх, зареял поглед в мъглата, която се носеше на гирлянди. Денят бе тих и пуст и дори вятърът не създаваше никакъв шум.
Той се обърна, протегна ръка към колата и извади оттам куфарчето с вещите си. То не бе по-голямо от прочутите спални чували и съдържаше не многото му странни вещи, които му се искаше да вземе със себе си — бутилка от любимия му „Гленливет“ за специални случаи, тоалетни принадлежности, хартия и писалки, няколко книги, два чифта боксьорски ръкавици, последните броеве на списанията, които продължаваше да чете, анкерпласт, един стар спортен екип и обувки за бягане. Не бе си направил труда да помъкне много дрехи. Знаеше, че ще се чувства по-добре, ако се облича в онова, което носеха в Ландовър.
Затвори колата и я заключи, оставяйки ключовете отвътре. Пусна портфейла си в раницата, огледа се наоколо още веднъж и прекоси пътя. Беше облечен в леки спортни дрехи в морскосиньо и червено с бели кантове. Беше си донесъл маратонките и гуменките, защото не можа да прецени кои е по-добре да носи при подобно пътешествие и защото едва ли би си намерил по-удобни обувки за мястото, където се бе отправил. Странно, че Мийкс не му беше дал никакви инструкции за облеклото и личните вещи.
Спря на отсрещния край на пътя и огледа гористия склон пред себе си. От скалите се стичаше малък поток през редица от бързеи, които проблясваха сребристо в прошарената слънчева светлина. Една пътечка се виеше покрай брега на потока и се губеше сред дърветата. Бен преметна сака си през рамо и тръгна нагоре.
Пътеката се виеше покрай потока, излизаше понякога наравно сред малки просеки, където бяха разположени дървени пейки за отмора на изнурения пешеходец. Потокът бълбукаше и се плискаше в бреговете и скалистите сипеи — единственият звук в тази късноноемврийска утрин. Пътят и колата зад него се изгубиха от погледа, докато той се изкачваше, и скоро наоколо се виждаше само гора. Склонът престана да бъде толкова стръмен, но гората го обгръщаше от двете страни и пътеката все по-трудно се различаваше. На едно място потокът се отклони зад една канара, издигнала се на голяма височина, и пътеката се отдели от него.