Обгърна го мрак и всичко пред очите му започна лудо да се върти. Остана без въздух, не можеше дъх да си поеме. Проснат бе по очи и чувстваше влагата на тревата и листата по бузите си. Здраво стискаше очи и чакаше да престане замаята му.
Когато най-сетне се опомни, Бен предпазливо отвори очи. Намираше се на една поляна. Наоколо му се издигаха гори, потънали в мъгла и мрак, но въпреки това зад тях се съзираше дневна светлина. Изправи се на крака.
Едва тогава забеляза дракона.
Застина на място, без да може да повярва на очите си. Драконът лежеше и дремеше на няколко десетки метра вляво от него, свит на кълбо край редица от тъмни стволове на дървета. Това бе чудовищно създание цялото покрито с люспи, шипове, извити нокти и бодли, крилете му сгънати до тялото, муцуната му сгушена между предните крака. Пара изригваше на гейзери от ноздрите му, докато той хъркаше равномерно. Пресни бели кокали от нещо току-що изядено бяха разпръснати наоколо.
Бен притаи дъх, мислейки, че това е тъмното създание, което го бе преследвало през тунела. Ала не, онова тъмно създание бе нещо съвсем различно…
Остави настрана въпроса какво е и се замисли как да се измъкне от него. Искаше му се да разбере дали всичко това е истина, но сега нямаше време за размишления.
Започна предпазливо да се промъква покрай дърветата и да се прокрадва покрай спящия дракон по посока на светлината. Бе преметнал сака, здраво пристегнат, през рамо. Оказа се, че драконът е заспал дълбоко. Трябваха му само няколко минути, за да избяга. Бен притаи дъх и продължи тихо да пристъпва напред. Почти се бе отдалечил от звяра, когато онзи повдигна клепача на едното си око.
Бен отново застина на място. Драконът лежеше сред дърветата, но го гледаше пронизващо, приковал единственото си око в него. Бен остана на мястото си още миг, след което бавно започна да отстъпва назад.
Драконът рязко се озърна, снишил рогатата си глава до земята. Бен заотстъпва по-бързо, забелязал, че горските дървета наоколо оредяват и светлината зад гърба му става по-силна. Драконът сви устни едва ли не презрително, при което се откриха няколко реда почернели зъби.
После изпръхтя насреща му, както спящ човек би изпръхтял срещу досадна муха. Противният му дъх издигна Бен високо и го запрати като парцалена кукла сред мъглата на гората. Той затвори очи, сви се на кълбо и целият се изопна. Удари се силно в земята, като тупна няколко пъти и се претърколи, докато успее да спре.
Когато отново отвори очи, той седеше седнал сам сред една поляна с детелини.
КУЕСТЪР ТЮС
Слънчевата светлина едва се процеждаше през облачното небе, къпейки поляната в профирна топлина. Бен примижа с очи пред нейната яркост. Потъналата в мъгла гора и тъмният тунел ги нямаше. Привиденията също бяха изчезнали — тъмното създание, опърпаният рицар, дори драконът.
Бен изтръпна. Какво, по дяволите, бе станало с тях? Той отри избилата по челото му пот. Дали бяха реални в края на краищата?
Мъчително преглътна. Не, разбира се, че не можеха да бъдат реални! Не можеха да бъдат! Били са някакъв мираж!
Бегло се озърна наоколо. Поляната, на която седеше, разстилаше покрай него килим от бледозелено, синьо и розово — смесица от цветове, каквито той не бе виждал сред тревите. Детелината бе бяла, прошарена с алени точици. Поляната се спускаше надолу към една долина, която се простираше на мили в далечината и от която към хоризонта отново се вдигаха планини, подобни на тъмна стена. Зад него по планинския склон се открояваха тъмните силуети на дърветата. Над всичко се стелеше мъгла.
Привиденията сигурно са някъде сред дърветата, внезапно си помисли той. Къде ли може да са изчезнали?
И къде ли се намираше самият той?
Трябваше му известно време, да си събере мислите. Все още бе разтърсен от преживяното в горския тунел, уплашен от тъмните създания, на които се беше натъкнал, удивен от факта, че се бе озовал тук, на тази поляна. Пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее. Каквото и да беше онова, което го бе подплашило в гората, вече се чувстваше добре. Намираше се отново на Синия хребет. Намираше се във Вирджиния, на някакви си двайсетина мили под Уейнсбъро, на няколко мили от пътя, който водеше през Националния парк „Джордж Уошингтън“.
Освен ако…
Той отново се озърна наоколо, този път по-внимателно. Имаше нещо не съвсем наред. Времето например беше необичайно — твърде топло за късен ноември сред планините на Вирджиния. Той се обливаше в пот в спортния си екип, а не би следвало да бъде така, дори и при страха, който бе преживял. Времето бе поне с трийсет градуса по-хладно преди да навлезе в онзи тунел сред гората.