Тази детелина също бе твърде странна. Едва ли бе възможно детелина да цъфти през ноември — още повече детелина като тази — бяла на алени точици като петниста полка. Той извърна поглед към гората. Защо ли все още имаше зелени листа по дърветата, сякаш бе лято? Листата трябваше вече да са пожълтели. Единственото зелено трябваше да бъде по боровете и смърчовете.
Той бързо се изправи на едно коляно. Обзе го едновременно паника и вълнение. Слънцето беше точно над главата му, където и се очакваше да бъде. Но в далечината на небето се виждаха две кълба на хоризонта — едното бледорозово, а другото воднисто синьо. Бен се стресна. Не бяха ли това луни? И то две? Не, трябва да са някакви планети. Но кога се е с случвало планети от Слънчевата система да се виждат толкова ясно с просто око?
Какво ставаше за Бога?
Отпусна се бавно назад, като полагаше усилие да запази спокойствие. Трябваше да има някакво логическо обяснение на всичко това, разсъждаваше той, като се опитваше да преодолее паниката и вълнението си. Обяснението беше просто. Това явно беше обещаната страна. Беше Ландовър. Огледа се наоколо към зелената поляна с прошарените детелини, към летните дървета в гората, към странните кълба, увиснали над хоризонта, и мъдро поклати глава. Нямаше за какво да се тревожи. Това явно бяха поредните изкуствени ефекти, също като онези в горския тунел — една по-разширена версия на тези ефекти сред кътче, скрито сред планините на Синия хребет, щата Вирджиния. Нямаше представа как са успели да го организират — особено посред един национален парк — но беше сигурен, че е тъкмо това. Трябваше да си признае, че бе много впечатляващо. Долината с нейните летни температури бе сполучлива находка, но странните цветя, сферите, които наподобяваха планети или луни, и привиденията в горския тунел са изисквали известни усилия и научно познание, за да бъдат създадени.
Изправи се на крака, като постепенно си възвръщаше своята самоувереност. Преживяването в гората го беше изнервило. Онова тъмно създание и рицарят му се видяха почти истински. Конят на рицаря изглеждаше съвсем реален, когато мина в галоп покрай него и го събори в тъмнината край пътеката. А и още усещаше дъха на дракона в лицето си. Едва ли не бе готов да повярва…
Мислите му рязко секнаха. Докато рееше поглед към долината и се дивеше на ставащото наоколо, зърна нещо странно.
Беше дворец.
Бен зяпна. Централната част на долината бе цялата потънала в зеленина — в поляни и ливади, пресичани от криволичещи реки. Дворецът се намираше на отсамната на долината. Странна омара висеше над цялата долина и в началото бе скрила тази гледка от очите му. Но ето че той започна да различава нещата, да ги вижда по-ясно.
Едно от тези неща бе дворецът.
Дворецът се намираше на няколко мили разстояние от него, обвит в мъгла и мрак сред гъста гора. Разположен бе на остров посред езеро, заобиколено от гори и хълмове, и над него се стелеха мъгли, подобни на облаци, спуснали се над земята. Това бе мрачна и внушаваща страх цитадела, която приличаше на призрак сред стелещите се мъгли.
Той присви очи срещу бледата светлина на слънцето, за да вижда по-ясно. Но мъглата изведнъж надвисна и дворецът изчезна от погледа му.
— По дяволите! — тихо измърмори той.
Дали и това не беше привидение — поредният специален ефект на Ландовър? Едно слабо подозрение започна да се надига в него. Дали пък всичките тези специални ефекти не бяха действително само специални ефекти? Усети, че отново го обзема паника и вълнение. Ами ако всичко, което виждаше, наистина беше реално?
Зад него се чу глас и той скочи на крака.
— А, ето ви и вас, скитате се из тази поляна — съвсем не там, където ви очаквах. Пътеката ли загубихте? Изглеждате малко уморен, ако ми позволите тази забележка. Добре ли сте?
Бен се обърна на мига. Онзи, който говореше, се намираше на около три метра зад него — някаква си чудата карикатура, подобна на циганин от поп арта. Беше висок човек, над метър и осемдесет, но толкова тънък, че приличаше на клечка. Гъстата му, къдрава бяла коса висеше над огромните му уши и кичурите й се сливаха с брадата и веждите, които имаха същия цвят и вид. Сива роба се спускаше върху подобния на плашило силует, но тя бе украсена с шарфове, брошки и бижута, така че притежателят й изглеждаше като изрисувана дъга подир отминаваща буря. Меките кожени обувки, твърде големи за краката му, бяха леко издадени нагоре при пръстите и орловият нос доминираше над мършавото, прилично на прилеп лице. Като се подпираше на чепата тояга, той дойде на крачка по-близо.