— Вие сте Бен Холидей, нали? — попита мъжът и в погледа му просветна неочаквано подозрение. На верижка на шията му бе окачен масивен кристал и той самомнително го пъхна под робата. — Във вас ли е медальонът?
Бен не обърна внимание на погледа му.
— Кой сте вие? — на свой ред попита той, опитвайки се да постави другия в отбранителна позиция.
— А, аз попитах пръв — мило се усмихна онзи. — Етикетът изисква вие да отговорите.
Бен целият се изопна, в гласа му се промъкна раздразнителност, че е принуден да играе тази игра на котка и мишка.
— Е, добре. Аз съм Бен Холидей. А сега кажете вие кой сте?
— Да, добре, ще трябва да видя медальона — усмивката стана малко по-широка. — В края на краищата можете да бъдете всеки. Това, че се представяте за Бен Холидей, още нищо не значи.
— И вие също можете да бъдете който си искате, нали? — отвърна на свой ред Бен. — Кое ви дава правото да ме питате каквото и да било, без преди това да се представите?
— Изпратен съм да ви посрещна — ако разбира се, приемем, че сте онзи, за когото се представяте. Може ли да видя медальона?
Бен се подвоуми, после издърпа медальона изпод дрехата си и, без да го сваля, му го показа. Високият мъж се приведе напред, хвърли поглед на медальона и кимна.
— Наистина сте онзи, за когото се представяте. Извинявам се, че ви разпитвах, но в този случай е по-добре да бъда предпазлив. А сега да се представя. — той дълбоко се поклони. — Куестър Тюс, придворен магьосник, главен съветник на краля на Ландовър и ваш покорен слуга.
— Магьосник на… — Бен погледна наоколо още веднъж. — Значи това наистина е Ландовър!
— Ландовър и нищо друго. Добре дошли, ваше величество Бен Холидей.
— Значи така — промърмори Бен и в главата му внезапно нахлуха какви ли не мисли. Той отново погледна към другия. — Къде точно се намираме?
Куестър Тюс изглеждаше озадачен.
— В Ландовър, ваше величество.
— Да, но къде е Ландовър? Искам да кажа, на кое място сред Синия хребет се намира Ландовър? Трябва да е близо до Уейнсбъро, прав ли съм?
Магьосникът се усмихна.
— О, вие вече не сте във вашия свят. Мислех, че сте разбрали това. Ландовър е мост между няколко свята — може да се определи като врата. Мъглите на вълшебното царство го свързват с вашия свят и с други светове. Някои, разбира се, се намират по-близко, а други дори не се нуждаят от бариерата на мъглите. Но вие скоро ще узнаете всичко това.
Бен се вторачи.
— Нима не съм в моя свят? Не е ли тук щатът Вирджиния?
Куестър Тюс поклати глава.
— Не сме ли в Съединените щати, в Северна Америка, на земята?
— Не, ваше величество. Нима сте мислили, че вълшебното приказно царство, което купихте, ще се намира във вашия свят?
Бен не го чуваше, обхванат от някакво отчаяно упорство.
— Сигурно онези планети на небето също не са изкуствени, така ли? Предполагам, че и те са истински?
Куестър се обърна.
— Това са луни, а не планети. Ландовър има осем луни. През деня се виждат само две, а другите шест могат да се видят късно подир здрач през по-голямата част от годината.
Бен се облещи, после бавно поклати глава.
— Изобщо не вярвам на това. Не ви вярвам нито дума.
Куестър Тюс го погледна с любопитство.
— Защо да не вярвате, ваше величество?
— Защото такова място не може да има, по дяволите!
— Но вие сам сте решил да дойдете тук, нали? Защо сте дошъл в Ландовър, щом преди всичко не вярвате, че съществува?
Бен не можеше да отговори. Вече не знаеше напълно защо е дошъл. Знаеше само едно — че не може да приеме твърденията на този човек. Целия го обхващаше паника при мисълта, че Ландовър не се намира на Земята. Никога не си бе представял, че може да е някъде другаде. Това означаваше, че всичките му връзки с предишния му живот са наистина прекъснати, че всичко, което бе познавал някога, е изчезнало. Това означаваше, че той е сам-самичък в един чужд свят…
— Ваше величество, имате ли нещо против да водим този разговор докато вървим? — прекъсна мислите му магьосникът. — Трябва да изминем доста път преди да падне нощта.