Бен размисли над думите му, опитвайки се да намери нещо друго, което да попита във връзка с езика и взаимното разбиране, но накрая реши, че наистина няма какво повече да се пита. Затова промени темата.
— Никога не съм виждал такива дървета — каза той на водача си, сочейки странните на вид сини дъбове. — Какво представляват те?
— Това са сините дъбове — Куестър забави ход и спря. — Доколкото зная, има ги само в Ландовър. Създадени са чрез вълшебна магия преди хиляди години и са завещани на нас. Те отблъскват мъглите и обогатяват почвата.
Бен недоверчиво смръщи вежди.
— Мислех, че я обогатяват слънцето и дъждът.
— Слънцето и дъждът ли? Не, слънцето и дъждът само подпомагат този процес. Но изворът на живота в Ландовър е магията, а сините дъбове притежават много силна магия.
— Значи твърдиш, че всичко е вълшебна магия — като тази, благодарение на която се разбираме помежду си?
— Същата, ваше величество. Вълшебниците са вложили магия в земята, когато са я създавали. Сега те живеят сред мъглите наоколо.
— Сред мъглите ли?
— Там — Куестър посочи с ръка планините, които заобикаляха долината, върховете и горите им, обгърнати в сивота. — Вълшебниците живеят там — и той отново погледна към Бен. — Вие не видяхте ли лица сред мъглата, когато минавахте през гората, водеща от вашия свят към нашия? — Бен кимна. — Това са лицата на вълшебниците. Само пътеката, по която сте минали, принадлежи и на двата свята. Затова и аз се разтревожих, че сте се отклонили твърде много от нея.
Настъпи миг на мълчание.
— И какво от това? — попита накрая Бен. Прегърбената фигура издърпа сивата роба, която се бе закачила на някакъв храст.
— Ами можехте да се залутате навътре във вълшебния свят и да се изгубите завинаги — той замълча.
— Гладен ли сте, ваше величество?
— Какво? — въпросът изненада Бен. Той бе все още замислен за своя преход през вълшебния свят и за възможността да се изгуби завинаги в него. Досега му се струваше, че светът, в който се е озовал, не крие никакви опасности.
— Предполагам, че отдавна не сте яли и пили.
Бен се подвоуми.
— Наистина не съм хапнал от сутринта.
— Е, добре. Да минем оттук.
Куестър го преведе надолу по склона до малка горичка от сини дъбове, с която започваше голяма дъбрава. Той изчака Бен да го настигне, после протегна ръка и откъсна клон от едно дърво. Клонът се отчупи лесно и беззвучно. Магьосникът коленичи, хвана с една ръка края на клонката, а с другата обрули листата й. Листата се посипаха в скута му.
— Ето, опитайте — предложи му той едно от тях. — Хапнете.
Бен взе листото, огледа го, внимателно отхапа и започна да дъвче. Лицето му светна от изненада.
— Има вкус на… пъпеш. Другия кимна с усмивка.
— А сега клонката. Хванете я по този начин — той му я подаде със счупения край нагоре. — Започнете да смучете откъм счупеното.
Бен направи това.
— Боже мой! — прошепна той. — Та то има вкус на мляко!
— Това е основната храна на хората от долината — обясни Куестър, докато дъвчеше един лист. — Човек може да живее само от синия дъб и малко питейна вода, ако няма нищо друго, а такива хора се срещат. Не е било винаги така, но времената се променят…
Той се поогледа малко объркан. После отправи поглед към Бен.
— Сините дъбове са диви растения и ги има навсякъде из долината. Възпроизвеждат се удивително много, дори и в наше време. Обърнете се натам да видите какво става.
Той посочи с ръка към дървото, откъдето бе счупена клонката. На мястото на счупеното вече започваше да се явява нова пъпка.
— До сутринта ще порасне нова клонка. Само след седмица тя ще бъде точно като тази, която отчупихме. Поне би трябвало…
Бен кимна без коментар. Мислеше за предпазливите намеци на Куестър: „Времената се променят… възпроизводителната им способност е удивителна — дори и в наше време… само след седмица ще бъде точно като тази, която отчупихме — поне би трябвало…“
Той внимателно наблюдаваше сините дъбове зад дървото, от което магьосникът си бе откъснал, ала май не растяха особено добре — част от листата им бяха увяхнали, клоните изсъхнали. Нещо не вирееха както трябва.
Куестър прекъсна мислите му.
— Е, опитахме от сините дъбове, а сега нещо по-питателно — и той чевръсто разтърка ръце. — Какво ще кажете за шунка с яйца, пресен хляб и чаша бира?