Колко вълнуващ и плашещ едновременно бе този свят, господи!
Вярно бе, че сам се бе стремил към него. Бе направил тази покупка със съзнанието, че отива в един фантазен свят, че купува трона на едно фантазно царство. Ала никога не си го бе представял такова. Не беше и помислял, че ще се окаже точно онова, което обещаваше обявата, както и старият Мийкс.
Внезапно си спомни за Ани и му се прииска тя да е тук с него. Помисли си, че тя можеше да му помогне да приеме онова, което става. Ала нея я нямаше и тъкмо загубата й го бе довела тук. Ландовър бе неговото бягство от онова, което му бе причинила тази загуба.
Той тръсна глава, ядосан на себе си. Не биваше да забравя, че е дошъл в този свят, за да започне живота си отначало, да се освободи от миналото, да постигне друг начин на съществуване. Искаше да прекъсне всички връзки, да започне на чисто. А в такъв случай бе глупаво да съжалява, че се е озовал точно там, където искаше.
Освен тава предизвикателството бе интригуващо повече от всичко, познато му досега.
Мълчаливо обмисляше решението си, докато Куестър го водеше напред. Магьосникът не бе склонен да му дава повече обяснения след злополучния обяд и Бен реши, че засега ще е по-добре да не задава въпроси. Предпочете да съсредоточи цялото си внимание върху пейзажа наоколо — в началото към онова, което се виждаше от височината, докато се спускаха, а по-късно — към долината. Вървим на изток, заключи той, ако се съди по местонахождението на слънцето. Долината бе обградена от планини и всичко бе обвито в мъгла. В южния край се намираха езера и реки, на изток — пустош и гъсталаци, на север — хълмове, а на запад — гъсти гори. В средата на долината се ширеха равни зелени поля и ливади. Тук се намираха и замъци, чиито кули можеше да зърне сред мъглата. На северозапад се забелязваха много тъмни и неприятни падини, в които като в дълбоки бездни се скупчваха мъгли и сенки, докато започнеха да се разсейват като пара от вряща чорба. Бен наблюдаваше всичко това, докато се спускаха от ливадата, където Куестър го беше намерил. Когато стигнаха долината, забеляза първите хора. Те не правеха впечатление с нищо — фермери с техните семейства, дървари и ловци, тук-таме търговци с жените си и един конник, който носеше знаме с някакъв герб. С изключение на конника, всички останали изглеждаха доста унили. Бяха облечени бедно, сечивата и каруците им бяха стари, инвентарът им — разнебитен. Домовете на фермерите бяха запуснати и занемарени. Изглеждаха съсипани.
Бен наблюдаваше всичко, включително и хората, от известно разстояние, тъй че не можеше със сигурност да твърди, че впечатленията му са точни. И въпреки това имаше чувството, че едва ли се лъже.
Куестър Тюс не направи никакъв коментар.
Преваляше следобяд, когато ненадейно поведе Бен на север. Пред тях се простираха гористи хълмове, обвити в мъгла, надвиснала над дърветата като фабричен дим. Прекосиха мълчаливо, като предпазливо се криеха под сенките на дърветата и клоните. Отдалечили се бяха доста на север от езерата и реките, които Бен бе зърнал преди, но неочаквано се озоваха пред няколко езера и вирове, които се съзираха оттатък дърветата. Мъглистата слънчева светлина хвърляше светли отблясъци в тъмните им води. И тук бе надвиснала мъгла. Бен се огледа неспокойно наоколо. В тази гора нещо му напомняше усещането, което бе изпитал във вълшебния свят.
Изкачиха се на едно било, издигнало се над дърветата, и Куестър спря пред Бен.
— Вижте отсреща, ваше величество — посочи той.
Бен погледна. На няколко мили в далечината, обгърната в гори, мъгли и сенки, се намираше озарено слънчево пространство. То бе обляно в цветовете на дъгата и лек горски ветрец развяваше флаговете, без да стига до билото, където бе застанал Бен.
Куестър отново посочи с ръка надолу.
— Това е Престолнината, ваше величество. Там ще бъдете коронован за крал на Ландовър подир няколко дни, когато се разпространи вестта за вашето пристигане. Всички крале на Ландовър са били короновани там, всички крале от създаването на Ладовър насам.
Те постояха на билото още малко, загледани надолу в тази единствена светла точка сред стелещите се мъгли и мрак. Никой нищо не каза.
После Куестър отвърна поглед встрани.
— Да вървим, ваше величество. Дворецът ви се намира точно пред нас.