Те се спуснаха от билото покрай ливадата към брега на езерото, където вълните тихо се плискаха в брега, обрасъл с мочурливи треви. На места се бе разронил и потънал в бурени, образувайки блатисти вирове. Крякаха жаби, жужаха насекоми и от езерото се носеше лъх на риба.
На брега бе издърпана продълговата лодка с извит нос, с глава на рицар, със спуснати планшири и кърма без кормило. Куестър пристъпи и се качи на борда. Бен се настани отпред, а Куестър седна на кърмата. Едва се бяха наместили и лодката потегли. Тя се отдели от брега на езерото и безшумно се плъзна по водите. Бен любопитно се огледа. Не можа да открие какво я бе задвижило.
— Насочва я вашето докосване — най-неочаквано поясни Куестър.
Бен се загледа в ръцете си, хванали планшира.
— Ръцете ми ли?
— Лодката е жива, също като двореца. Наричат я езерната птица. Откликва на всяко докосване на онези, на които служи. Сега вие сте нейният господар. Само ако пожелаете, тя може да ви закара където искате.
— А кое място да си пожелая сега? Куестър тихо се засмя.
— Разбира се, че пред входа, ваше величество. Бен хвана планшира и безмълвно го насочи с мисъл. Езерната птица бързо се понесе над тъмните води, оставяйки след себе си бяла следа.
— По-бавно, ваше величество, по-бавно — посъветва го Куестър. — Твърде нетърпеливи са мислите ви.
Бен отпусна ръце, успокои мислите си и езерната птица намали скорост. Вълнуващо бе да използва тази дребна магия. Пръстите му леко се плъзгаха по гладкото платно на планшира. То беше топло и пълно с живот. Създаваше усещане за живо същество.
— Куестър? — обърна се той към магьосника зад гърба му. Усещането за живот на езерната птица го притесняваше, но той не отместваше ръце. — Какво бе онова, което каза преди — че аз съм щял да лекувам двореца?
Куестър прокара ръка по прилепското си лице.
— Сребърният дворец, както и Ландовър, имат нужда от крал. В противен случай дворецът замира. Вашето присъствие в двореца го връща към живот. Когато наистина го превърнете в свой дом, животът му напълно ще се възстанови.
Бен се обърна напред към призрачното видение с неговите тъмни кули и бойници, с безцветните му каменни стени и кухи очи.
— А какво ще стане, ако не поискам да го превърна в свой дом?
— О, струва ми се, че ще поискате — отвърна загадъчно магьосникът.
Мисли си каквото искаш, каза си негласно Бен. Не отместваше поглед от приближаващия дворец и от мъглата и сенките, които го обгръщаха. Струваше му се, че всеки миг може да зърне нещо зъбато на прозорците на най-високата кула или плъхове, които да се озъртат наоколо.
Не видя обаче нищо подобно.
Езерната птица плавно акостира на брега на острова и Бен и Куестър слязоха. Изправиха се пред арковиден вход с вдигната решетка, който сякаш ги приканваше да потънат в неговата паст. Бен колебливо премести сака си от едната ръка в другата. Дворецът определено изглеждаше по-зле отблизо, отколкото от билото на хълма.
— Куестър, не съм много сигурен, че…
— Влезте, ваше величество — прекъсна го магьосникът, като отново го хвана за ръка и го побутна напред. — Оттук не можете да видите нищо. Освен това, останалите ви чакат.
Бен запристъпва напред, като нервно гледаше нагоре към кулите и парапетите. Камъкът бе влажен и ъглите и процепите — покрити с паяжина.
— Другите ли? Кой други?
— Ами останалият дворцов персонал, ваше величество. Не всички напуснаха службата си при краля.
— Не всички ли били напуснали?
Но Куестър или не го чу, или просто не му обърна внимание, забързан напред, и Бен беше принуден да ускори крачка, за да го стигне. От входа минаха през тесен двор, тъмен и мрачен както целия замък, и оттам през един втори вход, по-малък от първия, влязоха в къс коридор и едно фоайе. Бледа светлина се процеждаше от високите, сводести прозорци и се смесваше с мрака и сенките. Бен се огледа наоколо. Дървените подпори и банели бяха изтъркани и чисти, камъкът също бе излъскан, а по стените и пода имаше килими и гоблени, запазили донякъде цвета си. Останали бяха дори някои обемни мебели. Ако не беше тази сивота, която сякаш бе оставила отпечатъка си навсякъде, стаята щеше да изглежда едва ли неприветлива.
— Виждате ли, че вътре нещата стоят много по-добре — изтъкна пак Куестър.