— Няма защо да ми го казваш. А сега нека поговорим за нещо друго. Например за снощи. Може и да ти се стори невероятно, но имаше хора, които питаха за теб и казаха, че им липсваш.
— Е, значи са някои отчаяни самотници. Майлс сви рамене.
— И така да е. Какво толкова те спря да не дойдеш? Нов случай ли?
Бен се позамисли, но само тръсна глава.
— Не, нищо ново. Просто исках нещо да разбера — той се подвоуми, после импулсивно взе куфарчето си и измъкна оттам Книгата на желанията. — Майлс, искаш ли да видиш нещо наистина странно? Погледни тук.
Той отвори каталога на обявата за Ландовър и му го подаде през бюрото. Приятелят му се понадигна да го вземе и отново се отпусна на стола.
— Магическо кралство за продан… Ландовър — остров на вълшебства и приключения… Хей, що за нещо е това? — Майлс обърна за да погледне корицата.
— Коледен каталог — бързо поясни Бен. — От компанията „Роузънс“ в Ню Йорк. Книга на желанията. Виждал си такива — с подаръци — уникати.
Майлс отново се зачете и, като свърши, вдигна поглед.
— И само за милион долара, а? Чудничка сделка! Хайде да идем в Ню Йорк и да се кандидатираме — ще направим голям удар.
— Как ти се струва? Майлс го изгледа.
— Ти да не си го взел насериозно? Трябва да е някой луд.
Той бавно закима с глава.
— И аз така си помислих. Но „Роузънс“ едва ли ще дадат в каталога си обява за нещо, което не могат да предложат.
— Е, значи е нещо режисирано. Драконите сигурно са някакви гигантски гущери или нещо подобно, а магията кой знае какво фокусничество — Майлс се разсмя. — Рицари и прекрасни девойки по поръчка, дракони от зоологическата градина в Сан Диего! Джони Карсън ще ви представи цялата менажерия някой ден от идната седмица!
Бен изчака Майлс да престане да се смее.
— Така ли мислиш?
— Разбира се, че така мисля! А ти не мислиш ли?
— Не съм сигурен.
Майлс се намръщи и прочете още веднъж обявата, после подаде каталога през бюрото на Бен.
— Заради това ли не дойде снощи?
— Донякъде.
Настъпи дълго мълчание. Майлс се прокашля.
— Бен, не ми казвай, че смяташ да… Телефонът иззвъня. Бен го вдигна, изслуша го мълчаливо и се обърна към приятеля си.
— Госпожа Ланг е тук.
Майлс си погледна часовника и се изправи.
— Сигурно иска пренаписване на завещанието си — подвоуми се, изглежда искаше да каже още нещо, но само си пъхна ръцете в джобовете на панталоните и се обърна към вратата.
— Е стига, трябва малко да поработя. Ще ти се обадя по-късно.
И излезе начумерен от стаята. Бен го остави да си върви.
Бен си тръгна от работа в ранния следобед и отиде в спортния клуб да потренира. Прекара един час в залата за вдигане на тежести, после още един при боксовите тренажори, които бе издействал да монтират преди няколко години. Като юноша се занимаваше с бокс — състезаваше се в отбора на Нортсайд повече от пет години. Беше удостоен със сребърната ръкавица и можеше да получи и златната, но други интереси го накараха да напусне и тръгна в едно училище на изток. От време на време продължаваше да тренира — и дори посещаваше Нортсайд, когато намереше свободно време. Но тренираше само колкото да си поддържа формата. Откакто Ани загина, го правеше с фанатично постоянство. Така се освобождаваше от напрежението и гнева и си запълваше времето.
Вярно е, че така и не успях да се примиря с нейната смърт, мислеше си той, докато таксито му си пробиваше път през натоварения трафик в този пиков час, в който пътуваше от спортния клуб до небостъргача. Можеше да си го признае, ако не пред Майлс, то поне пред себе си. Истината бе, че не знаеше как да се примири. Беше я обичал с плашеща сила, тя него — също. Никога не говореха за това, нямаше нужда. Но винаги го чувстваха. Когато тя умря, реши да се самоубие. Не го направи, само защото дълбоко в себе си чувстваше, че би било очевидна грешка, че Ани не би желала това. И така продължи да живее, както може, но не можа да приеме, че наистина я няма. Сигурно никога нямаше да се примири.
А и беше все едно дали ще се примири или не.
Плати на шофьора на таксито, влезе във фоайето на небостъргача, поздрави Джордж и натисна копчето на асансьора до мансардния си апартамент.
Майлс гледаше на него като на отшелник, потънал в мъката си, който се крие от целия свят да оплаква мъртвата си жена. Може би всички гледаха на него така. Но не смъртта на Ани бе създала условията за неговата изолация, тя само я бе подтикнала. Бен все повече се затваряше в себе си през последните години, неудовлетворен от постоянната деградация на професията, притеснен от начина, по който тя западаше и преставаше да служи на собствените си цели. На Майлс му се струваше странно, че се чувства така — Док Холидей, съдебният следовател, който бе унищожил толкова Голиати, колкото Давид не бе и сънувал. За какво трябваше да се безпокои, когато системата работеше толкова ефективно в негова полза? Ала понякога личният успех само подчертава несправедливостта спрямо другите хора. Така беше и с него.