После позвъни на летище O’Хеър и си запази билет за самолета.
По обяд вече летеше за Ню Йорк.
МИЙКС
Ню Йорк го посрещна хладен, сив и затворен в себе си. Назъбените му кости се забиваха в небето, обгърнато в облаци и мъгла, а гладката му кожа лъщеше от постоянния дъжд. Бен наблюдаваше как градът изниква под него, като по някаква магия, докато самолетът летеше над водите на Ийст Ривър и се спускаше към празната писта. Далечните магистрали бяха претъпкани и изглеждаха като кръв, която циркулира по вените и артериите, ала градът напомняше труп.
Той взе такси от летище Лагуардиа до хотел Уолдорф, облегна се мълчаливо, докато шофьорът си тананикаше някаква мелодийка и престана да му обръща внимание. В Уолдърф си нае единична стая, преодолявайки изкушението да наеме апартамент. В Ландовър нямаше да има подобни модерни апартаменти. Това сигурно бе безсмислен аскетизъм, но все от някъде трябваше да се почне, а защо не и оттук. Както се казва, капка по капка, вир става.
Отиде в стаята си, разопакова багажа за около пет минути, взе Манхатънския телефонен указател и потърси номера на „Роузънс“. Намери го, отпечатан с ярки букви, набра и зачака. Когато телефонната централа отговори, той поиска отдел „Работа с клиенти“ и го свързаха. Каза, че се интересува от една обява в Коледната книга на желанията и трябва да се срещне с господин Мийкс. Настъпи пауза, въпрос за номера на обявата, след което го свързаха.
Този път чака няколко минути. Чу се трети глас, също женски, тих и напевен. Може ли да даде името, адреса и номера на кредитната си карта? Той то направи. Кога желае да се срещне с господин Мийкс? Ако може утре сутрин. Дошъл е от Чикаго само за няколко дни. Ще му бъде ли удобно утре сутрин в десет часа? Да, напълно. Значи в десет? Добре.
Връзката бе прекъсната. В първия момент остана вторачен, след което остави слушалката.
Отиде на рецепцията, купи си „Таймс“, изпи няколко уискита — „Гленливет“ и вода с лед, както обикновено — след което отиде на вечеря. Нахрани се с вестник пред себе си, като плъзгаше поглед по колоните без особен интерес. Съзнанието му витаеше другаде. Към седем часа се озова отново в стаята си. Изгледа телевизионен репортаж от Ел Салвадор, като се питаше как е възможно толкова години хората да продължават да се убиват най-спокойно. Последва забавна програма, но той я остави да тече без да я гледа, защото внезапно почувства потребност да обмисли подробностите на предстоящето си начинание. Вече ги бе премислял десетки пъти, но продължаваше да има чувство на неувереност.
Даваше ли си сметка какво прави и с какво се е захванал?
И този път отговорите бяха същите, както и преди. Да, знае какво върши, дава си сметка в какво се замесва, поне доколкото може. Капка по капка, не трябваше да забравя. Знаеше, че трябва да скъса с много неща, ако това кралство Ландовър се окаже реално, но повечето от тези неща бяха в сферата на материалните интереси и удобства, а за него те вече нямаха особено значение. Коли, влакове и самолети, хладилници, печки и миялни за чинии, вътрешни тоалетни и електрически самобръсначки — човек се отказва от всички тези модерни постижения дори ако поиска иде на риболов в Канада. Само че когато отива на риболов, ги оставя само за няколко седмици. В случая нямаше да бъде така. В случая щеше да бъде за доста по-дълго и нямаше да прилича на никакво летуване — поне така си мислеше.
Какво ли ще бъде, попита се внезапно той. Какво ли ще бъде това приказно царство Ландовър — това царство, което кой знае как бе предложено за продан в някакъв фирмен каталог? Дали ще е като страната на Оз с крилати маймуни, с магьосници и с говорещ тенекиен човек? Дали щеше да има път, покрит с каменни плочки?
Наложи му се да устои на внезапния порив да си вземе куфара и да се махне по-скоро от Ню Йорк, преди да се е замесил в цялата тази работа. В интерес на истината, няма никакво значение дали в начинанието му има здрав смисъл и какво ще му предложи бъдещето, към което се е отправил. Значение имаше единствено съзнателното решение да промени живота си и то така, че да намери смисъла, който му убягваше. Старите хора казваха, че който го е страх от мечка, не бива да ходи в гората. Ала тога значи да оставиш живота да мине покрай тебе, без да те докосне.
Той въздъхна. Проблемът бе, че всички тези отколешни поговорки винаги изглеждаха по-верни, отколкото са.