— Натиснах го.
— Сега… но не го правете, преди да ви кажа. Избройте нагоре към вашия десен ъгъл разстоянието от три бутона. Разбрахте ли?
— Разбрах. Пръстът ми е върху посочения бутон.
— Не го натискайте все още. Аз трябва да зная кога ще го натиснете. С натискането му вие прехвърляте управлението на мен и аз ще ви измъкна оттам.
— Имате предвид, че ще поемете управлението на помещението, в което сме и ще го придвижите другаде?
— Точно това имам предвид. Имате ли някакви възражения?
— Това не ми харесва — каза Коркорън. — Но ние не сме в ситуация, която позволява да се пазарим.
— Непрестанно повтаряте „ние“. Има ли там още като вас?
— Двама сме.
— Въоръжени ли сте? Носите ли оръжие?
— Не, разбира се, че не. Защо трябва да носим оръжие?
— Не зная. Може би…
— Губим ценно време — извика Коркорън. — Може да се разбием всеки момент.
— Допрели ли сте правилния бутон?
— Да, допрял съм го.
— Тогава го натиснете.
Той го натисна. Обгърна ги мрак — мрак, създаващ пълна дезориентация, сякаш бяха откъснати от всичко реално. Отсъстваше усещането за движение — отсъстваше каквото и да е усещане.
После усетиха лек сблъсък. Мракът се разпръсна, през прозорците и през разширяващия се отвор на някаква врата, която се отваряше надолу, завъртяна в долния край, нахлу слънчева светлина.
— Предполагам — каза Буун, — че тук слизаме.
Пристъпи към вратата. Отвъд вратата, превърнала се в наклонен изход, видя градина. В горния й край се издигаше къща — старинна къща със забележителни размери, построена от поизносени вече каменни блокове, по които тук-там се забелязваха петна мъх.
Мъж, облечен в ловен костюм, се приближаваше към тях през градината. Носеше пушка на едното си рамо. От дясната му страна го придружаваше игриво куче, прекрасен златист сетер, а от лявата — някакво кълбовидно чудовище, високо почти колкото него. Чудовището се търкаляше спокойно до него, приравнявайки хода си с неговия. По цялата си повърхност бе осеяно с невероятни остри шипове, които светеха и проблясваха, огрявани от слънцето. Но тези шипове, въпреки остротата си, не се забиваха в земята. За миг Буун изпита странното усещане, че то се движи на пръсти, но почти веднага осъзна, че се носи по повърхността с бавно въртене.
Буун се спусна по наклона и стъпи на тревата. Коркорън се бе спрял зад него и оглеждаше околността, като бавно местеше поглед, за да може да обхване всичко.
В горния край на градината няколко други човешки същества бяха излезли от къщата и стояха на широките каменни стъпала, наблюдавайки това, което става.
Мъжът с пушката, все още придружаван от игривото куче и чудовището, се спря на дузина крачки и каза:
— Добре дошли в Хопкинс Ейкър.
— Значи това е Хопкинс Ейкър?
— Чували ли сте за това място?
— Съвсем наскоро — каза Буун. — Онзи ден.
— И какво се каза за него?
Буун сви рамене.
— Не много. Всъщност почти нищо. Просто, че някой е проявил внезапен интерес към него.
— Казвам се Дейвид — каза мъжът. — Това странно извънземно е Спайк. Радвам се, че успяхте. Хорас не е човекът, в чиито ръце бих искал да заложа живота си. Той е доста несръчен.
— Хорас ли е този, с когото разговаряхме?
Дейвид кимна.
— Той от месеци се опитва да влезе във връзка с Мартин. Когато нашето контролно табло ни сигнализира тази сутрин, той сметна, че Мартин се опитва да го открие.
Коркорън слезе по наклонената плоскост и застана до Буун.
— Казвам се Коркорън. Моят спътник се нарича Буун. И двамата сме невероятно заинтригувани да разберем какво се случи. Питам се дали бихте могли да ни обясните?
— Едва ли сте по-заинтригувани от самия мен — каза Дейвид. — Нека всички да отидем вкъщи и да поговорим. Мисля, че Нора скоро ще сервира обеда. Но може би имаме време за едно-две питиета, преди да седнем на масата.
— Би било чудесно — каза Буун.
4
— Най-важното, което трябва да осъзнаете — каза им Хорас, — е че никога няма да напуснете това място. Ако се появи някаква възможност за вашето заминаване, ще бъдем принудени да ви убием.
— Хорас е толкова суров — каза Инид. — Няма никакво чувство за приличие. Като чук е. Налага всичко като чук. Можеше да каже, че съжалява за невъзможността да ни напуснете, но да ви увери, че се радваме на вашето присъствие.