— Аз също му го казах — потвърди Тимъти. — Това беше част от сделката, която сключихме. Не можех да те оставя навън в пустошта, а пък ти не искаше да дойдеш без него. Тъй че, говорих със съвета на Центъра…
— Той се притеснява за Конрад и роботите — прекъсна го Ема. — Беше се привързал към тях.
— Не можех да убедя Центъра да пусне вътре групата роботи. Във всеки случай те и не биха дошли. Щяха да са нещастни тук. Навън се справят добре сами. Обработват голяма част от едни девствени земи, които сами са открили, и ще доставят храна за Центъра.
Хорас, без да обръща внимание на спора, пълнеше отново чашата си. Ема отиде до него и го хвана за лакътя.
— Хайде. Няма защо да стоим тук и да ни обиждат. Ще се качим горе. Може да дремнеш малко.
Без да възрази, Хорас пое с нея нагоре по стълбите. Взе и бутилката.
Когато изчезнаха, Тимъти се размърда смутено:
— Трябва да се извиня за тази неприлична семейна кавга. Но подобни разправии се повтарят непрекъснато. Това, което казах на Ема, е истина. Не можех да я оставя извън стените. Трябваше дълго да убеждавам съвета да се съгласи с пускането на Хорас вътре. От месеци насам той върши само глупости.
— Не се притеснявай за нас — успокои го Коркорън. — Ние с Буун видяхме в Хопкинс Ейкър Хорас с типичния му стил. Разбираме те.
— Центърът извади голям късмет с роботите — каза Тимъти. — Те ще разрешат някои специфични проблеми с храната. Разполагат с две парни машини и са построили няколко групови плуга. Разорават почвата, обработват я — няколко хиляди акра, ако си спомням точно. Догодина по това време ще са отгледали тонове продукция.
Коркорън смени темата:
— Ти ни разказа какво ви се е случило, след като напуснахте Хопкинс Ейкър — как сте се приземили на ръба на кратера с манастира в подножието му. Но не разбирам кой е преместил манастира тук, докато вие сте били вътре.
— Сигурно Неограничените — предположи Тимъти. — Те са го оставили като капан за някой, който влезе в него. Ние сме го задействали.
— Изглежда ми странно, че са го нагласили да дойде тук — каза Коркорън. — Хрумвало ли ти е, че капанът може да е бил заложен от тези тук, в Галактическия Център?
— Питах, но те твърдят, че не знаят нищо за това. Предполагам, че никога няма да разберем кой го е направил — сви рамене Тимъти и смени темата. — Когато Коня ни донесе Машината на Инид, ще бъде възможно да вземем и другите две, за които знаем. Но макар Хорас да прочете указанията на контролното табло, той не може да си ги спомни. А Машината, която си оставил до разрушения град?
Коркорън поклати глава:
— Не мога да ти помогна. Имах бордовия дневник на Дейвид, но го оставих в нея.
— Е, добре, ще измислим нещо. Може да открием начин да установим местоположението поне на едната.
— А Хората-Дъги? — попита Коркорън. — Ти каза, че Центърът никога не е чувал за тях, преди ние да ги споменем.
— Нямахме никаква представа — призна Тимъти. — Смятам, че сега може да се положат известни усилия за контакт с тях, но може да се окаже твърде трудно.
— Възможно е да стане точно така. Шапката каза, че те са най-старата разумна раса във вселената.
Буун се надигна от стола.
— Ще ме извините, но трябва да изляза и да видя дали вълкът не върши някакви поразии. От време на време трябва да бъде наглеждан.
Изчака за момент, но никой от останалите не изяви желание да го придружи. Останаха по местата си.
Щом излезе, той веднага видя Инид, седнала на един от столовете, разположени в средата на подобния на градина хълм, който се простираше пред къщата.
Когато стигна до стола, той се наведе и я целуна. Тя протегна ръце и го задържа. Той я целуна отново — една много по-дълга целувка.
— Чаках те — прошепна тя. — Защо се забави толкова?
— Заприказвахме се.
— В компанията на Тимъти човек винаги се заприказва.
— Симпатичен ми е — каза Буун. — Лесно е да го харесаш.
— Вземи си стол и седни до мен. Имаме много да си говорим.
Доста надолу по склона, малко над пътя, който минаваше покрай имението, вълкът галопираше насам-натам и изследваше храстите.
— Том — започна Инид, — какво си спомняш от това, което Хората-Дъги ни внушиха насила?
— Твърде малко. Отделни парчета. Те го вложиха в нас като несмилаема маса, но сега почва да се прояснява.