— Не съм уверен, че се радвам на присъствието им — каза Хорас. — Това е още един симптом, че положението излиза извън контрол. Мартин и Стела се разтварят във въздуха без следа, а и историята, която призракът…
— Хенри! — прекъсна го Инид. — Хенри, а не призрак!
— …историята, която Хенри ни разказа снощи за нещо слухтящо навсякъде около имението, долавящо нещо странно, което се опитва да разкрие. Казвам ви, те ни приближават. Сега тези двамата се появяват от Ню Йорк, без да разполагат с напълно приемливо обяснение как са успели да влязат в Машината на времето на Мартин, и на всичко отгоре са чували за Хопкинс Ейкър.
— Останахме тук твърде дълго — проплака Ема. — Трябваше да заличим следите си и да отидем някъде другаде. Не биваше да се задържаме на едно и също място век и половина.
— Самото преместване би било опасно до известна степен — каза Хорас. — Ние би трябвало да подготвим група специалисти, способни да извършат подобна операция. Но първо би трябвало да подберем и проучим новото място. Бихме могли да се справим с проучването сами, но не бихме могли, поне не без никаква помощ да извършим преместването си на друго място. Не притежаваме и половината от необходимото умение.
— Бях останал с впечатлението — неприязнено се обади Дейвид, — че ти можеш да се справиш с всякакъв вид работа без никаква помощ.
Хорас наведе глава като разярен бик.
— Престанете — намеси се с типичната си деликатност Тимъти. — Престанете и двамата. Вместо да спорим помежду си, ние би трябвало да се опитаме да обясним по най-добрия възможен начин ситуацията, в която тези посетители са попаднали като наши гости.
— Искрено бих се радвал, ако го направите — каза Коркорън. — Казвате, че никога няма да можем да заминем и въпреки това Дейвид… Вие бяхте Дейвид, нали?
— Да. Аз съм Дейвид и пътувам от време на време. Най-вече до Лондон и Париж. Веднъж и до Ню Йорк.
— Отиванията и връщанията, както ги нарекохте — обясни Тимъти, — се извършват чрез превозни средства, които ние наричаме Машини на времето. Машината, в която живееше Мартин, ви докара от Ню Йорк. Но това още не е всичко.
— Аз натиснах бутони — каза Коркорън.
— Можехте да си натискате бутони колкото ви се иска и въпреки това Машината да не помръдне. Това, което направихте, бе че натиснахте определени бутони, които свързаха Машината с контролния пулт в тази къща. И когато това бе извършено, Хорас можа да поеме управлението на Машината на Мартин.
— Искате да кажете, че само определени хора могат да управляват Машините на времето?
— Въпросът е — каза Хорас, — че сега се намираме в нещо като балон на времето — опростен термин, разбира се — през който никой не може да преминава, дори ние. Единственият начин да се мине през него е Машината на времето.
Всички замлъкнаха за момент.
— Забравих — продължи Хорас. — Призракът е единственият, който може да преминава без чужда помощ, но той е особен случай.
— Хенри — напомни му Инид. — Хенри. Не призракът.
— Струва ми се — каза Буун, — че трябва да приемем на добра воля това, което ни казахте. И както сами казвате, тук сме и нямаме възможност да заминем. Не разбирам много от това, което чух. Имам много въпроси, но вероятно по-късно ще остане време да ги задам.
— Радвам се, че виждате нещата по този начин — отвърна Тимъти. — Ние самите сме обвързани от някои ограничения, които не можем да пренебрегнем. Надявам се, че ще ви е възможно да живеете приятно с нас.
— Има само един последен въпрос, който ми се струва твърде важен, за да може да почака. Кои сте вие? — попита Буун.
— Ние сме бегълци — каза Дейвид. — Бегълци, криещи се в дълбините на времето.
— Не е така — извика Хорас. — Продължаваш да дрънкаш, че сме бегълци. Ние сме революционери, казвам ви. Някой ден ще се завърнем.
Инид се обърна към Буун.
— Не обръщайте внимание на тези двамата. Винаги се хващат за гушите. Сигурна съм, че това, което ви интересува, е откъде сме дошли. Ние сме хора, които са живели на милиони години след вас. Ние сме от вашето най-далечно бъдеще.
Нора се обади от вратата към трапезарията:
— Обядът е сервиран.
Обядът беше цивилизован и приятен, без пререкания. Дейвид разказваше за няколкото дни, които бе прекарал в Ню Йорк през двайсети век и разпитваше Буун и Коркорън за града. Тимъти говореше за някои от книгите, които бе прочел. Инид не каза почти нищо, а Ема бе приветливо мълчалива. Хорас седеше приведен напред, зает със собствени мисли. Най-сетне нещо го накара да проговори: