— Може ли да е оня от Атина?
— Така предполагам — каза Буун. — Но по-добре да отидем да видим.
Те се спряха на верандата пред кухнята и се взряха в това, което ставаше в цветната леха. По нейната дължина зееше дълбока бразда, изорана от правоъгълен предмет, около дванайсет стъпки дълъг и шест широк, със забита в почвата предница. Дейвид, Хорас, Инид и Тимъти се опитваха да я побутнат или издърпат. Ема ридаеше отстрани.
— Трябва да им помогнем — каза Коркорън.
Двамата с Буун се втурнаха през градината.
— Какво искате да направите? — попита Буун запъхтения Хорас.
— Да го измъкнем от земята — изпъшка Хорас. — Да го обърнем с дясната му страна нагоре.
С усилията на всички, апаратът бе освободен и изправен.
Хорас и Дейвид скочиха към нещо подобно на люк в стената. Люкът бавно отстъпи под натиска на впитите им ръце, после изпука и се отвори. Дейвид се хвърли в отвора, пропълзя малко навътре, сетне отстъпи назад.
— Помогнете ми! — викна той. — Успях да хвана Геън.
Хорас се вмъкна до него и заопипва навътре, след което двамата запълзяха навън, теглейки едно отпуснато човешко тяло. Извлякоха го през лехата и го положиха на тревата.
Геън лежеше по гръб. Устата му кървеше. Едната му ръка висеше изкълчена, гърдите му бяха подгизнали от кръв. Хорас коленичи до него и го повдигна. Очите се отвориха и окървавената уста помръдна, но се чу само клокочещ звук.
Инид се втурна напред и коленичи до него.
— Всичко е наред, Геън. Ти си на сигурно място. Ти си в Хопкинс Ейкър.
— Какво се случи? — изкрещя Ема.
Думите излязоха с кръв.
— Няма я — изломоти той, после кръвта го задави.
— Коя я няма? Коя?
— Атина. — и това беше всичко.
Обади се Тимъти:
— По-добре да го пренесем в къщата. Той е тежко ранен.
— Как е могло да се случи? — извика Ема.
— По дяволите, катастрофирал е — каза Дейвид. — Бил е ранен и е изгубил контрол.
Раненият отново се опита да проговори. Хорас го повдигна още. Инид се опита да избърше кръвта около устата му с тънка носна кърпичка, но само я изцапа.
— Атина — долетя задавян от кръвта шепот. — Атинската база я няма. Унищожена е.
И той се отпусна в ръцете на Хорас. Буун се доближи до тях и опипа пулса на гърлото на Геън. Сетне дръпна ръката си.
— Този човек е мъртъв — каза той.
Хорас отдръпна ръце със страхопочитание и остави тялото на Геън да се спусне на тревата. После бавно се изправи сред мъртвешкото мълчание, обхванало групата. Те се гледаха един друг и не разбираха напълно какво се е случило.
— Не трябва да го оставяме навън. Ще ми помогнете ли да го пренесем? — обърна се Тимъти към Буун.
— Трябва да го погребем — каза Ема. — Да му изкопаем гроб.
— Първо да поговорим — намеси се Хорас.
— Най-напред, преди всичко друго, трябва да поговорим.
— Къде да го сложим? — попита Тимъти Ема.
— В някоя спалня — отговори тя. — На горния етаж. Крайната спалня вдясно. Не можем да го сложим в салона. Кръвта ще изпоцапа мебелите.
— Какво ще кажеш за оръжейната? Това ще е по-лесно. Няма да има нужда да го носим нагоре по стълбите. Там има една кожена кушетка. После лесно ще избършем кожата.
— Добре. В оръжейната.
Буун и Тимъти вдигнаха тялото, като Буун го хвана за раменете, а Тимъти за краката. Минаха през кухнята и трапезарията, придружени от Дейвид, който разбутваше настрана столовете, за да освободи път. След като прекосиха салона, стигнаха до вратата на оръжейната.
— Ето там — каза Тимъти. — Там до стената.
Положиха мъртвия на кушетката и Тимъти се втренчи в него.
— Не зная — каза той. — Не зная как да приема това. В тази къща не е имало смърт от деня на пристигането ни. Това е ново преживяване и не сме готови за него. Както знаете, ние сме почти безсмъртни. Времевият механизъм го позволява.
— Не, не знаех — отвърна Буун.
— В балона на времето ние не остаряваме. Остаряваме само когато сме извън него.
Буун не отговори нищо.
— Тази случка е неприятна — продължи Тимъти. — Това е една от критичните ситуации, с които човек винаги може да се сблъска. Трябва да решим какво ще правим. И то — без да допускаме грешки. Това е най-важно — никакви грешки. Елате с мен. Другите сигурно вече разговарят.
Другите не разговаряха. Събрани в трапезарията, те викаха и крещяха.
— Знаех си — викаше Ема. — Знаех, че ще стане така. Просто знаех. Живеехме твърде спокойно. Смятахме, че така ще продължи вечно. Трябваше да гледаме напред, да кроим планове…