— Планове за какво? — изкрещя Дейвид. — Как можехме да знаем за какво да правим планове? Как можехме да знаем какво ще се случи?
— Недей да крещиш на жена ми! — изрева Хорас. — Никога повече не разговаряй със сестра си с подобен тон! Тя е права. Трябваше да предвидим всички възможни ситуации и да си изработим начин за реагиране на всяка една от тях. Не да висим тук, както в момента, и хванати неподготвени, да се опитваме да открием най-правилния изход.
— Мисля — каза Тимъти, намесвайки се в разправията, — че това, което трябва да направим, е просто да се успокоим и да разсъдим спокойно.
— Нямаме време за спокойни размишления — изкрещя Хорас. — Не и за ленивия размисъл, който имаш предвид. Познавам те добре, Тимъти. Само отлагаш нещата. Не си готов да постигнеш каквото и да е. И никога няма да можеш. Спомням си…
— Съгласен съм, че трябва да направим нещо — викна Дейвид. — Смятам, че подходът на Тимъти е неправилен. Нямаме време да седим и да чакаме нещо да се случи. Вероятно има мерки, които бихме могли да предприемем. Но не може всеки да продължава да вика какво смята за правилно и…
— Трябва да се махнем! — изпищя Ема. — Трябва да се махнем оттук!
— Няма полза — надвика я Дейвид — от паническо бягство. Бягство — да, ако се налага, но планирано.
— Аз няма да бягам — отново извиси глас Хорас. — Не възнамерявам да бягам. Бягството е за страхливци, а аз не бих казал…
— Но ние трябва да бягаме — чу се писъкът на Ема. — Трябва да се махнем. Не можем да чакаме каквото и да е. Трябва да намерим сигурно място.
— Няма да намериш сигурно място, като бягаш — избоботи Хорас. Трябва да използваме главите си.
— Все още смятам — каза Тимъти, — че реагирахме твърде прибързано. Няколко дни повече или по-малко не биха променили нещата.
— След няколко дни може да си мъртъв — викна му Хорас.
— Поне трябва да устроим на Геън подобаващо погребение — възрази Тимъти.
— Геън не влиза в сметките — продължи със същия тон Хорас. — Геън е мъртъв. Повече нищо не може да му се случи. Ние сме още живи и това, което ще стане, ни засяга и…
Буун стъпи на един стол и от него се качи на масата, като срита чиниите вляво и дясно.
— Млъкнете всички! — прогърмя гласът му. — Млъкнете и седнете!
Всички млъкнаха и се вторачиха в него.
— Вас това не ви засяга — язвително каза Ема. — Не сте един от нас.
— Направихте ни с Коркорън част от групата си — отвърна Буун, — когато ни казахте, че никога няма да можем да напуснем това място. И двамата имаме право да говорим. Всички сме в едно положение. Тъй че млъквайте и сядайте!
Стреснати, те си намериха столове и тихо седнаха. Буун се обърна към Коркорън, който все още стоеше до стената.
— Джей, ако някой почне да вика или се изправи на крака, ще му запушиш ли устата?
— С удоволствие — отговори Коркорън.
— Разбирам — започна Буун, — че това е просто една дребна семейна разправия и че повечето от вас не мислят и половината на това, което казаха. Но вие не можете да отидете просто където и да е, и смятам, че трябва да обсъдите това. Аз ще играя ролята на арбитър, независимо дали ви харесва или не.
Хорас се изправи. Коркорън се отблъсна от стената и се насочи към него. Хорас седна.
— Има ли нещо, което искаш да кажеш? — попита го Буун.
— Това, което щях да кажа, е че никой от нас не би ви приел. Вие нямате знанията, необходими на един арбитър.
— В такъв случай ти ли ще ме просветлиш?
— Хорас не може да го направи — намеси се Инид. — Той ще го каже, както той го вижда. Ще намали значението…
Хорас се изправи. Коркорън се отлепи от стената. Хорас пак седна.
— Добре, мис Инид. Може би ще ни представите вашата безпристрастна версия — каза Буун. После се обърна към Хорас: — Ти ще имаш възможност за това по-късно. Но правилата си остават същите — никакви викове, никакви разправии.
— Ние сме група бегълци — започна Инид. — Ние сме…
— Не бегълци! — викна Хорас.
— Млъкни! — каза Буун. — Инид, моля ви, продължете.
— Както вече казах, ние идваме от милион години във вашето бъдеще. През тези години човешката раса се е променила.
— Бе подтикната към промяна — прекъсна я Хорас. — Сама тя никога не би се променила.