— Предполагам, че става дума за него. Аз наистина имам различен поглед. Но имам и свидетел. Хенри, кажи му!
— Хенри? Джей, ти си започнал да бълнуваш. С теб няма никой. Ти се изкачи по склона сам.
— Срещнах един приятел по пътя. Забравих, че едва ли ще го видиш от слънчевата светлина. Хенри, мръдни се към сянката на онова дърво, за да те види моят приятел.
Той посочи едно малко дърво до каменната ограда.
— Можеш да го видиш в сянката.
Буун погледна към дървото. Нямаше нищо — и изведнъж видя мъгляво движение, сякаш гледаше как прашинки танцуват в слънчева светлина, прецеждаща се през прозорец.
Беззвучен глас му проговори откъм сянката на дървото, а думите сякаш се удряха в мозъка му.
Радвам се, че се запознаваме, сър. Аз съм Хенри, макар и понякога Хорас да ме нарича Призрака, независимо от нежеланието и гнева на останалите членове на семейството. На мен Призрака изобщо не ми пречи. Призрак може би е най-подходящото име за това, което всъщност съм. Най-малкото заради това, че няма човек, който да може да каже какво е и какво не е призрак. Но дори и да съм призрак, аз не съм призрак от миналото, както предполагам, че са другите, а призрак от бъдещето.
— Така е, проклет да съм — каза Буун. — В светлината на останалите неща, ти почти си нещо обикновено. По-рано днес семейството те спомена. Впрочем аз съм Буун. Том Буун. Джей и аз сме приятели от доста време.
Това, което твоят приятел ти каза — че е видял времевата стена — е вярно, каза Хенри в ума на Буун. Знам, че я видя, макар и не съвсем. Приятелят ти е много необикновен. Доколкото знам, никой друг човек не може да я види, макар и да има начини за откриване на времето. Опитах се да му покажа надушвач. Има доста надушвачи, които се опитват да надушат стената. Те знаят, че има нещо нередно, но не знаят какво е.
— Ти видя ли надушвача? — Буун попита Коркорън.
— Видях нещо. Малко нещо. Не по-голямо от куче. Но не го видях добре. Всичко, което знам, е че там имаше нещо.
Не знам какви са надушвачите, каза Хенри. Но в нашия случай би трябвало да сме поне леко обезпокоени от всичко, което излиза извън границите на нормалното.
— Как вървят нещата в къщата? — попита Буун Коркорън.
— Когато тръгнах, те си говореха. Не викаха. Само Инид и Хорас се караха за това къде би трябвало да погребат Геън, Но останалите си говореха спокойно и обсъждаха проблемите.
— Мисля, че беше разумно двамата да се оттеглим — каза Коркорън. — Да им дадем шанс да си поговорят без присъствието на външни лица.
Буун се съгласи:
— Това си е тяхно шоу. Сами трябва да вземат решенията.
— Ама там, като скочи върху масата, ти дяволски добре го превърна в свое шоу!
— Не беше така — каза Буун. — Не опитвах да се изтъкна. Просто те не стигаха доникъде. Всичко, което правеха, бе да си крещят. Можеха да продължат така целия ден. Имаха нужда от някой, който да им влее малко здрав разум в главите.
Мислите лошо за тях заради лошото им държание, каза Хенри. Аз признавам, че то наистина е лошо, но вие трябва да разберете риска, който са поели. Те прелетяха от бъдещето към миналото на век и половина или повече от времето, в което сте живели вие. Прелетяха го, за да запазят своя живот, разбира се, но го прелетяха и заради всички тези мъже и жени, които не бива да живеят като безплътни абстракции и расата им трябва да е нещо повече от теоретичен или хипотетичен мисловен процес. Погледнете мен. Аз бях на половината път да се превърна в нищото, каквото щеше да е цялата човешка раса по плана на Неограничените. С мен не се получи. Процесът спря по средата и аз бях свободен. В сегашната си форма не мога да бъда заловен отново. Аз съм независим от всичко, освен може би от някоя необичайна опасност, за която още не подозирам. След като избягах, върнах се в семейството, с което и отлетях. Вследствие на непривичната си форма, можех да им бъда в известна помощ. И тъй като все още ме смятат за член на семейството, те ме защитават от нападките на Хорас, чиято единствена привързаност към фамилните традиции се проявява във факта, че е успял да принуди сестра ми Ема да се омъжи за него и въобще не ме уважава като равноправен член.
— Историята ти е удивителна — каза Коркорън, — и се връзва с нашите впечатления за ситуацията, в която попаднахме. Сигурно ти е ясно, че за нас е трудно да си представим неща, случили се милион години след нашето време.