— А ако вие заминете, ние ще тръгнем ли с вас?
— Разбира се. Не сме толкова много. Твърде вероятно е да имаме нужда от вас.
— Сигурно трябва да сме ви благодарни?
— Благодарни или не, вие тръгвате с нас. И двамата.
— Не мисля, че ще ми е по-приятно да остана тук — каза Коркорън, — хванат в капана на тези няколко акра на изместения времеви отрязък.
— Странно как се подрежда всичко — замислено, сякаш говореше на себе си, каза Дейвид. — Имам предвид със семейството. Хорас, твърдоглавият, практичен дървеняк, организаторът, планиращият. Ема, вайкаща се, пазач на нашите съвести. Тимъти, учащият. Инид, мислителката. И аз, безделникът, лошият пример, този, който кара останалите да се чувстват добродетелни.
— Казваш — обърна се Буун към него, — че Инид е мислителят. Стори ми се, че го употреби с особен смисъл…
— Във времето, от което идваме — отвърна Дейвид, — имаше поне възможност за мислене. Не беше необходимо някой да полага големи усилия, за да преуспее. Бяхме постигнали известен прогрес и той вече не ни интересуваше много. Затова мнозина запълваха свободното си време с мислене.
— Философия?
— Не, просто мислене заради самото мислене. Начин за убиване на времето. Това беше на голяма почит. Раждаха се куп велики идеи, които внимателно и логично биваха дискутирани, но никога не влизаха в употреба. Бяхме се изморили да вкарваме идеи в употреба. Специфичното при мисленето е, че то никога не свършва. Можеш да прекараш, както мнозина и направиха, целия си живот в мислене. Може би това бе и причината толкова много от нас да приемат идеята на Неограничените за превръщане на човеците в общество от безплътен интелект, мислещи същества, неограничавани от грубото биологично тяло.
— Звучи така, сякаш оправдаваш програмата на Неограничените.
— Ни най-малко — каза Дейвид. — Просто се опитвам да ви обясня ситуацията — такава, каквато беше за по-голямата част от човечеството.
— Но Инид…
— С нея е по-различно. Погледнете на нещата така. Тимъти изучава миналото на човечеството и се опитва да открие първичните, ранни недостатъци в човешката култура, като се надява, че с това ще помогне на останките от биологическата раса в бъдещето да заживеят по-нормално. Инид се опитва, мислейки, да начертае нови сценарии, които да служат за отправни точки на новата култура, ако някой от нашата раса оцелее биологически. Тимъти и Инид се стремят да открият нови пътища за нас. Дайте им време и те могат да създадат нов човешки модел.
Инид идва, каза Хенри.
Тримата слязоха от стената и я изчакаха прави.
— Готови сме да започнем — каза Инид.
— Хенри е тук при нас — каза Дейвид.
— Добре — отвърна тя. — Значи ще бъдем всички. Дори и Спайк е там. Дотъркаля се преди малко.
Тръгнаха по хълма към къщата. Коркорън и Дейвид вървяха отпред, а Буун и Инид ги следваха. Тя го хвана под ръка и каза поверително:
— Няма ковчег. Нямаше време да сковем. Просто го увихме в нов бял муселинов чаршаф, а Тимъти намери и парче брезент, от който с Ема ушихме чувал. Това е всичко, което можем да направим. Хорас се колебае. Смята, че може би е по-добре да тръгваме.
— А ти какво мислиш?
— Предполагам, че е прав. Вероятно трябва да заминем. Но не ми се тръгва. Тази къща беше наш дом за много дълго време. Ще погребем Геън под един стар дъб зад къщата.
— Привързана ли си към дърветата?
— Да. Не е нещо необичайно. Много хора ги обичат. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че дърветата ще заменят хората? Те ще ни наследят и ще заемат нашето място.
Буун се засмя.
— Подобна липса на самочувствие не съм виждал!
Тя не отговори и двамата изкачиха хълма безмълвни. Щом доближиха къщата, тя посочи надясно.
— Ето там са Машините. Подредени са и чакат.
Те наистина бяха там, на поляната пред къщата — двете по-малки бяха по-наблизо, а голямата, която бе служила на Мартин за апартамент — на известно разстояние отзад.
— Ти и твоят приятел ще дойдете с нас — каза тя. — Някой сети ли се да ви го каже? Надявам се, че нямате нищо против и съжалявам, че се набъркахте в това.
Той мрачно отвърна:
— Не бих го пропуснал за нищо на света.
— Наистина ли мислиш така? — попита тя.
— Не съм съвсем сигурен — отговори той. — Но едно нещо знам със сигурност. Когато заминете, по-добре да дойда с вас където и да отивате, отколкото да остана тук, неспособен да се измъкна.