Коркорън и Дейвид бяха завили наляво, за да заобиколят къщата.
— Веднага след погребението — каза Инид — ще се съберем и ще вземем решение какво точно да направим.
Някъде от задната страна на къщата долетя пронизителен, неравен крясък. За момент затихна, а после се чу отново — рев на уплаха, който се засилваше все повече и повече.
Буун се затича по посока на звука, разтреперан, сякаш ужасът в крясъка го бе обгърнал и стиснал за гърлото.
Тъкмо когато щеше да завие зад ъгъла на къщата, нещо тежко и бързо го удари в гърдите и го прекатури. Той се претърколи по тревата и спря в един розов храст, а половината му тяло бе обхванато от бодлите. Носът му бе потънал в мръсотията и меката пръст около храсталака.
Протегна ръка към лицето си, за да го почисти, а с другата ръка се опита да се освободи от храста. Това не беше лесна работа, тъй като острите и дебели бодли се бяха впили здраво в дрехите му.
Все още с мръсно лице той видя Ема да тича към Машината на Мартин, а останалите, вероятно всички, я следваха. Тичаха така, сякаш бяха видели самия дявол. Ема, помисли си той, бе това, което ме блъсна.
Отчаяно се напъна да се освободи от храсталака, но не успя, тъй като бодлите все още държаха панталона му. Остана седнал на земята, с лице обърнато към лявата страна на къщата.
Нещо се приближаваше от тази страна, нещо, което той не само че не бе виждал преди, но и никога не би повярвал, че е възможно да съществува. Беше като жива паяжина с диаметър около дванайсет фута. Пулсираше с енергични импулси или поне той си помисли, че са такива, защото примигваха, блестяха и трептяха по всички тънки нишки, които изграждаха паяжината. Под нишките имаше огледало или по-скоро някакъв диск, който можеше да е око. Буун видя и неясните очертания на нещо като механични пипала, които вече се насочваха и спускаха към него. Имаше и други механизми в мрежата, но той не можеше да си представи какво са.
Един глас му изкрещя:
— Буун, глупако! Бягай! Ще те изчакам!
Той се надигна, отскубна панталона си от храста, завъртя се и се затича. Само една от малките Машини беше останала на поляната, вратата й беше отворена и там стоеше Инид.
— Бягай! — извика тя. — Бягай!
Той бягаше както никога преди. Инид се вмъкна в Машината и отчаяно му замаха с ръка.
Когато стигна до машината, той скочи през вратата, спъна се и се просна върху Инид.
— Махни се от мен, глупак такъв! — извика тя и той се претърколи на една страна. Вратата се хлопна. Докато се затваряше, той видя паяжината почти над главите им. Инид панически лазеше към контролното табло на Машината.
Буун запълзя към нея, но внезапен удар го прикова към пода. С удара дойде и мракът, пълният, обезсилващ мрак, който той вече бе опознал при полета си от Ню Йорк с Машината на Мартин.
6
Отново просветна — мигащи лампички по контролното табло и бледа слънчева светлина от малкия екран за наблюдение.
Буун се вдигна на колене и се опита да стане. Удари главата си в тавана доста болезнено.
— Тези превозни средства са малко тесни — обади се Инид със спокоен глас. — Трябва да пълзиш на ръце и колене.
— Къде сме?
— Не съм сигурна. Нямах възможност да избирам мястото или времето. Просто й казах „Тръгвай!“.
— Това се нарича скок в неизвестното, нали?
— Съгласна съм. Но нима предпочиташе да останем и да позволим на чудовището да повреди машината?
— Не, разбира се. Не исках да те критикувам.
— Появи се някакъв надпис — каза наведената над контролното табло Инид. — Това всъщност е указател за времето. Още не знам къде сме.
— А надписът?
— Изчислено от времето, в което потеглихме — повече от 50 000 години в миналото — 54100, за да бъда точна.
— 50 000 години преди новата ера?
— Точно така — отговори тя. — Открита местност. Равнина. Хълмове в далечината. Странно изглеждащи хълмове.
Той изпълзя напред, смести се до нея и погледна през екрана за наблюдение.
Буйна трева изпълваше погледа до почти голи, плоски хълмове. В далечината се различаваха точки, подобни на стадо тревопасни.
— Америка, предполагам — каза той. — Западните равнини. Повече от вероятно сме някъде из югозападната част на Съединените щати. Не мога да ти обясня как го разбрах. Просто го усещам. По мое време бе пустиня, но преди 50000 години е било плодородна тревиста местност.
— Хора?
— Не е сигурно. Най-точното предположение е, че хората са се появили за пръв път 40000 години преди моето време. Не по-рано. Естествено, учените може и да бъркат. Във всеки случай, това е Америка през ледниковия период. Трябва да има глетчери на север.