— Значи сравнително безопасно. Няма кръвожадни племена. Нито прегладнели хищници.
— Хищници има, но има и достатъчно храна за тях. Не би трябвало да се занимават с нас. Имаш ли някаква идея къде може да са останалите?
Тя сви рамене.
— Всеки решава за себе си.
— А Тимъти? Той каза, че няма да тръгне.
— Мисля, че замина с другите. Твоят приятел Коркорън се дърпаше назад и се караше, искайки да разбере какво ще стане с теб. Дейвид го хвана и го хвърли в другата малка Машина. Те всички потеглиха, без да ни чакат.
— Ти ме изчака.
— Не можех да те оставя на онова чудовище.
— Смяташ ли, че е същото, което е разрушило базата в Атина?
— Вероятно. Няма как да разберем. Познаваш ли мястото, където попаднахме?
— Ако е югозападната част на САЩ, то аз съм бил там. Прекарвал съм няколко пъти отпуска си в тази област. Изглежда ми познато, освен ако и по други места има подобни възвишения. Никъде не съм виждал местност, която да ми напомня на тази.
— Храната и всичко останало, което Хорас нахвърли в Машината, трябва да е някъде отзад. Той сложи провизии във всяка Машина, но бързаше и вероятно е обърнал по-малко внимание от необходимото на това, което слага. Мисля, че хвърли в нашата Машина карабината, която Дейвид донесе на Тимъти от Ню Йорк.
— Искаш ли да излезем?
— Мисля, че се налага. Тук е ужасно тясно. Да излезем навън, да протегнем краката си, да хвърлим един поглед и да помислим известно време какво ще правим занапред.
— Имаш ли някаква идея какво ще правим?
— Никаква. Но докато ни открият в подобно място, ще мине известно време, ако въобще е възможно да се случи.
Като пропълзя по дължината на машината, Буун откри карабината, една раница, връзка одеала и някакви пакети, натрупани безразборно. Събра ги всичките, докато Инид отваряше вратата.
Промъквайки се към вратата, той прегледа пушката. Имаше един патрон в цевта и пълнител с още пет. Надяваше се, че в пакета има други муниции.
— Постой тук за момент — обърна се към Инид. — Нека да погледна какво е положението навън.
Скочи от платформата, като се изправи рязко при допира със земята, с готова за стрелба карабина. Това е пълна глупост, каза си той. Нямаше абсолютно нищо. Ако това беше югозападната част на Северна Америка 50000 години преди новата ера, щеше да има само стада дивеч и преследващи ги хищници. А и хищниците едва ли щяха да дебнат евентуалните пришълци, които във всички случаи биха представлявали една твърде жалка плячка.
Оказа се прав. Нямаше нищо. Местността беше пуста, с изключение на тъмните точки, които бе забелязал по-рано и които бе разпознал като стадо тревопасни.
Машината на времето лежеше в подножието на едно от възвишенията, които се забелязваха тук-там из равнината. Малко под средата на склона имаше малка горичка от дребни дръвчета, най-вероятно — хвойнови. С изключение на групата дървета и безразборно пръснатите тревни площи, възвишението беше голо. На места от повърхността се издигаха пясъчници.
Инид мълчаливо се приближи към него.
— Сами сме сред всичко това — каза той. — Машината е знаела какво прави. Освен пустинна област е подбрала и най-отдалеченото възможно място.
— Машината няма нищо общо — отвърна тя. — Това е само въпрос на случайност.
Слънцето клонеше към залез — Буун прие, че отива на запад. Сам не знаеше защо реши, че е така.
Самотна птица се рееше над тях, без да размахва криле, и се спускаше към някаква точка: лешояд, търсещ храна. Малки бабуни се виждаха тук и там. Иззад една от тях изпълзя някакво влечуго. Извивайки се сред пясъка, то се отдалечи от тях.
— Това и подобните му са тези, от които трябва да се пазим — обади се Буун.
— Змия? Какъв вид?
— Гърмяща. Гърмяща змия.
— Никога не съм чувала за такъв вид. Познанството ми със змиите беше твърде ограничено. Не мисля, че съм виждала повече от една-две през живота си.
— Някои от тях могат да бъдат твърде опасни. Не непременно смъртоносни, но твърде опасни.
— А гърмящата змия?
— Опасна е. Понякога смъртоносна. Но те предупреждава, тракайки с хлопките по опашката си. Не винаги, но най-често.
— Ти попита какво ще правим. Казах, че нямам представа. Ами ти?