— Имаше и други там, в бъдещето, които, сигурна съм, можеха да използват Машината на времето по-добре. Но тях това не ги интересуваше. Механизмите, дори най-сложните механизми на Машината на времето, вече не им бяха интересни. Те бяха с по-висши интереси.
— Това са били хора без мотивация — каза Буун. — Отказали са се от човечността си.
— Какво е човечността? — попита тя.
— Не можеш да разсъждаваш така. Ти си тук, не там, на милион години оттук.
— Знам. И въпреки това как може някой да бъде напълно сигурен? Хорас винаги е сигурен, че е прав, разбира се, но Хорас е фанатик. Ема пък е сигурна, че Хорас е прав. Това е нейната сляпа, глупава вяра. Не съм сигурна за Дейвид. Той витае в облаците. Не мисля, че изобщо го е грижа.
— Аз пък мисля, че го е грижа — каза Буун. — Когато ножът опре до кокала, ще се заинтересува.
— Има още толкова много неща, които човешката раса можеше да направи — каза тя. — Толкова много неща, които още могат да бъдат направени. И внезапно, ако в историята има нещо вярно, човечеството губи интерес да сътворява неща. Възможно ли е да се е намесила външна сила, която да го е тласкала към преосмисляне? Мислила съм за това и мисля все още. Въртя се в кръг. Проклятието ми е, че имам мозък, който разглежда всички страни на въпроса и всички решения, за които мога да се сетя.
— По-добре сега се успокой — каза Буун. — Няма да решиш това тази вечер. Трябва да поспиш малко, там — в Машината. Аз ще остана тук отвън и ще поддържам огъня.
— Вълците ще се промъкнат към теб.
— Спя леко. Ще ставам на определени интервали и ще подклаждам огъня. Докато има огън, вълците ще се държат на разстояние.
— По-добре да остана тук с теб. Ще се чувствам по-сигурна.
— Ти решаваш. Но в Машината ще си в безопасност.
— Ще се задуша вътре. Ще отида да взема няколко одеяла. Искаш одеяло, нали?
Той кимна.
— През нощта тук ще застудее.
Луната се издигаше — огромна, надута, жълта луна, изплуваща над голите прашни хълмове. Сякаш нямаше никой. Нищо не се движеше, не се чуваше никакъв звук. Дори вълците наблюдатели бяха изчезнали, блестящите им очи не се взираха отвъд огъня. Тогава изведнъж той видя леко движение на сянка под лунната светлина. Те още бяха тук, като многото носещи се сенки. Стори му се, че част от празнотата и самотата се отдръпва.
Инид се върна и му подаде одеяло.
— Едно ще ти стигне ли? — попита тя.
— Да. Ще го наметна върху раменете си.
— Искаш да кажеш, че ще спиш седнал?
— Няма да ми е за пръв път. Така човек запазва вниманието си. Можеш да задремеш, но ако задремеш, се събуждаш.
— Не съм чувала друга подобна глупост — каза тя. — Ти си истински варварин.
Той й се усмихна.
Половин час по-късно, когато се изправи, за да сложи още дърва в огъня, видя, че тя е заспала, увита в одеялото си.
Огънят се засили, той отново седна, уви одеялото си по-стегнато около раменете си и постави пушката в скута си.
Когато по-късно се събуди, луната вече бе високо в небето. Огънят бе позатихнал, но имаше още много за горене. Той отпусна главата си и беше почти заспал, когато, разбуден за момент, видя, че някой седи срещу него от другата страна на огъня. Седящият беше увит в някакво неясно покривало и на главата си имаше нещо като конусовидна шапка, която бе покрила лицето му. Буун седеше тихо, без да помръдва, все още замаян от съня. През полуспуснатите си клепачи той наблюдаваше онзи от другата страна на огъня, чудейки се дали наистина там имаше някой, или това бе само халюцинация от съня. Другият не помръдваше. Вълк толкова променен от съня, че да прилича на седящ човек — вълк, приятелски седящ от другата страна на огъня? Не беше вълк, в това Буун бе сигурен. Насилващ се да излезе от летаргията, той се опита да се изправи. Още при първото му движение нещото от другата страна на огъня изчезна. Там нямаше нищо, каза си той, просто част от съня.
Поразбута въглените с парче дърво, събра ги към полуизгорените дръвца и добави още в огъня. После се уви в одеялото и отново заспа.
Събуди се постепенно, както обикновено се събуждат хората, но и с едно нарастващо предупредително чувство отвътре. Противопоставяйки се на това чувство, той леко отвори очи и видя точно срещу себе си вълк, чиято муцуна едва не опираше носа му. Като отвори очите си малко по-широко, се взря отсреща в жълти, мътни очи без блясък.