Удивеният разсъдък му крещеше да действа, но той остана неподвижен. Ако направеше някое внезапно движение, тези здрави челюсти щяха да захапят лицето му.
Вълкът повдигна горната си устна, после я спусна. Усети, че го напушва нервен смях от тази гротескна ситуация в центъра на древната пустош — вълк и човек, седящи лице в лице. Той тихо каза едва помръдвайки устни:
— Здрасти, приятел.
Звукът накара вълка леко да се дръпне и да увеличи дистанцията между двамата на около стъпка и малко.
Буун видя, че огънят почти беше изгаснал. Будилникът в главата му беше изневерил и той се бе успал.
Вълкът помръдна с бърни, сякаш пак щеше да се озъби, но не го направи. Опънатите му назад уши се изправиха като на хрътка. Буун усети желание да протегне ръка и да погали главата, която изглеждаше приятелски настроена. Потисна импулса. Вълкът се отдръпна още малко, плъзгащ се на задницата си.
На известно разстояние от другата страна на огъня стояха още няколко вълци с наострени уши и чакаха да видят какво ще се случи.
Вълкът бавно се изправи на крака и отстъпи. Буун остана седнал, пръстите му обгърнаха по-здраво пушката, въпреки че усещаше, че от това няма нужда. Инцидентът бе приключил. Двамата с вълка се бяха държали хладнокръвно и опасността бе отминала, ако въобще бе имало опасност. По-вероятно беше вълкът да не бе искал да му причини нещо лошо. Огънят бе изгаснал и вълкът се беше приближил, заинтригуван от този нов вид животно, появило се из ловните му полета, и воден от кучешкото любопитство да провери що за нещо е това.
Вълкът се оттегляше спокойно и бавно, леко обърнат на една страна. Сетне с мило безгрижие обърна гръб на Буун и се отправи към останалите вълци.
Буун отхвърли одеялото и се изправи. Огънят все пак не бе съвсем изтлял. Той махна пепелта от повърхността, откри малки въгленчета и сложи тънки тресчици върху тях. Запламтя и той добави още дърва. Когато се отдръпна от пламъците, вълците бяха изчезнали.
Изследвайки раницата, той откри пакет овесена каша. В малката тенджера все още имаше вода, която наля в голямата. Изсипа и овесената каша, поля я с малко вода, намери лъжица и разбърка сместа. Когато Инид се събуди и се изправи, увита с одеялото си, той беше клекнал до огъня и приготвяше закуската. Небето на изток просветляваше, а въздухът бе студен.
Инид се приближи до огъня и приклекна до него, протегнала ръце, за да ги стопли.
— Какво си приготвил?
— Овесена каша. Надявам се, че обичаш.
— Обикновено я обичам. Но предполагам, че тук няма захар или мляко. Хорас не би помислил за това.
— Останала е малко шунка. А сигурно и други неща. След като намерих овесената каша, не търсих повече.
— Мога да я изгълтам — каза тя. — Поне ще е гореща.
Когато стана готова, двамата я изядоха. Беше се оказала права — нямаше нито захар, нито мляко.
Свършил със закуската, Буун каза:
— Ще отида до изворчето и ще измия съдовете, а после ще донеса още вода.
— Докато се занимаваш с това, аз ще прибера всичко обратно в Машината. Не можем да оставим нещата наоколо.
— Искаш ли да ти оставя пушката?
Тя направи гримаса.
— Нямам представа как да я използвам. Освен това се съмнявам, че нещо ме заплашва.
Той се поколеба, а после каза:
— И аз мисля така. В случай, че стане нещо, влез в Машината и затвори вратата.
При изворчето той срещна два вълка, които лочеха вода. Те внимателно се отдръпнаха и го оставиха да измие съдовете и да напълни тенджерката с вода. След като си тръгна, той хвърли поглед назад. Двойката се бе приближила отново до поточето и вълците съсредоточено лочеха.
Когато се върна в лагера, Инид се беше свила до огъня. Тя махна приветствено с ръка, като го видя. Застанал до нея край огъня, той попита:
— Имаш ли някаква идея какво да правим?
Тя поклати глава.
— Дори не съм мислила за това. Ако имах представа къде са останалите, можехме да отидем там. Но те вероятно са постъпили като нас — избягали са колкото се може по-бързо, само и само да се махнат.
— Имаме ужасно много време да се мотаем наоколо, ако не знаем къде да отидем — каза той.
— Няма смисъл да заминаваме, без да сме наясно къде отиваме.
— По-късно Хенри може да ни открие. Предполагам, че е с някоя от другите две Машини.
— По-късно може да означава много време — каза Буун. — Нямам желание да прекарам остатъка от дните си в един ненаселен континент. Сигурен съм, че и ти мислиш същото. Бихме могли да отидем някъде, където ще ни е по-добре.